Тя сляпо го заудря.
— Махай се от мен, мръсен кучи сине! — трепна и се зачуди откъде й дойде наум този груб израз.
Той обаче не помръдна.
— Веднага! Ти си едно развратно, покварено животно!
Нищо.
Тя успя да се измъкне донякъде, но усети как огромното му тяло се сгърчи. Той се опита да се надигне и простена:
— Боже, помогни… — но не довърши, задавен от нов пристъп на кашлица. Тя веднага спря да се съпротивлява. Мълчаливо застина, докато и двамата не бяха разтърсени от раздиращата го кашлица.
Лампата беше запалена. Тогава лицето му изплува от тъмнината. Тя видя, че устните му бяха здраво стиснати, а очите потъмнели от болка.
Отново се сгърчи. Барет се уплаши да не би да е изгубил съзнание. Тогава пръстите му се разпериха и се заровиха в косата й над слепоочието.
— Боже, помогни… на бедния човек, който се опитва… да се пребори с теб, Angrezi…
След малка пауза той довърши:
— Ти наистина си кръвожадна…
Пръстите му се отпуснаха безжизнени на врата й и този път той повече не помръдна.
— Внимателно, Нихал!
Барет разтревожено следеше как Нихал и двама от носачите се мъчат да вдигнат Пейгън и да го сложа върху леглото му. Пламъкът на лампата играеше на вятъра и хвърляше разлюлени сенки по стените на палатката. На входа се бяха струпали уплашени лица и на надзъртаха вътре. Напразно Мита отиваше при тях и им правеше знаци да се отдръпнат.
Добре поне, че Барет не изпитваше повече чувство за вина. Когато запалиха още лампи, те откриха малка посребрена кама, дълбоко забита в рамото му. Тя беше причината за падането му, а не изстрелът на Барет. Явно куршумът беше профучал покрай него и бе пробил дупка в платнището. Очевидно Пейгън бе пропуснал да я предупреди, че револверът бие малко вдясно.
Измъкването на острието от раната бе мъчително. Барет пребледня и усети как в нея всичко се преобръща. Остави Мита да почисти и превърже раната, защото тя щеше да го направи по-добре и по-умело от нея. Добре, че Пейгън все още беше в безсъзнание, каза си Барет, защото болките сигурно са адски. Дори и в момента той се мяташе й стенеше така, че те двете едва успяваха да го удържат.
— Готово — Мита бавно се изправи. — Това е всичко, което мога да направя. Сега трябва да се помолим на Шива, острието да не е било намазано с отрова.
Барет се смрази. Очите й се разшириха от ужас.
— Те сигурно не биха…
— Те сигурно са го направили, memsab стига да са намерили онова растение с червени цветове и пурпурни семенца или пък нощна лилия. И двете са еднакво отровни. Можем само да се надяваме, че не са имали време и търпение да ги търсят.
Барет бавно се извърна и се вгледа в останалото без кръв лице на мъжа върху леглото. Чертите му бяха опънати, покрай устните и през челото минаваха дълбоки бръчки. Дори в безсъзнание той се бореше с болката. Тя внезапно се разтрепери, усетила сякаш полъха на демонски крила зад гърба си.
— Какво ще правим сега, Мита? — тихо запита Барет.
— Ще чакаме, memsab — отвърна жената. — И ще се молим на всички богове да опазят Тигър-сахиб тази нощ.
Нещо подсказа на Барет, че не се е молила много дълго. Мита започна тихо да припява думите на молитва. Барет сама не разбра как наведе глава, а пръстите й се събраха, за да се прекръсти.
В последвалите дълги часове те дежуриха на смени до него, даваха му бульон и избърсваха избилата пот при пристъпите на треската.
За щастие нападателите бяха отблъснати и не се върнаха. Нихал и останалите мъже се сменяха на постовете и нетърпеливо чакаха момента, когато ще бъде възможно Пейгън да бъде преместен.
Треската му обаче само се засили. Въпреки че камата не го бе ранила смъртоносно, раната беше много дълбока.
— Той ще има нужда поне от два дни почивка — глухо каза Мита.
Нихал, който беше вътре, се намръщи и рязко възрази на тамилски. Внезапно осъзнала присъствието на Барет, Мита й направи знак да излезе:
— Върнете, memsab, хапнете нещо. Нихал е приготвил ориз и плодове. После и аз ще хапна. — Видя нежеланието й и добави: — Ако не се храните, от вас няма да има полза нито за мен, нито за него! Сега излезте.
Без да дочака отговора й Мита се обърна към Нихал и двамата продължиха разпалено спора си.
Те почти викаха, когато Барет уморено излезе навън.
— Мита? — Барет тихо отметна платнището и се промъкна вътре.
— Тук съм, memsab.
— Има ли… промяна? — попита тя и чу въздишката на Мита.
— Не, все така е. Треската го държи и той не може да се успокои. При всяко движение раната се отваря. Много се тревожа.