След още един продължителен поглед към Пейгън тя бавно приближи към входа и изчезна.
Мита не се върна. Вместо нея дойдоха Нихал и един от тамилските носачи. Донесоха чисти превръзки и топъл бульон за Пейгън.
Мрачното им мълчание потисна Барет. Сякаш те вече го бяха отписали от живота.
Но той нямаше да умре! Тя нямаше да му позволи. Трябваше да й плаща за твърде много неща, по дяволите!
Все така енергично продължи да попива потта от широките му рамене и гърди. Молеше се да спре да се мята, да не губи малкото си сили.
Не след дълго чу някакво шумолене до краката си, но не му обърна внимание, докато не усети дърпане на ръкава си. Меджик я гледаше с черните си очички. Умното личице на животинчето бе обърнато към нея и сякаш я питаше нещо. Барет мълчаливо взе маймунката в скута си и почувства странно успокоение. Малкото създание издаде тих гърлен звук. Не откъсваше поглед от господаря си.
— Не се тревожи, Меджик. Той ще живее — решително каза Барет като галеше маймунката по сивата козина — Нямам намерение да оставя това нахално същество да умре. Изобщо не съм приключила с него.
33.
Той отново се бе върнал там, в онова злокобно място, където въздухът бе пропит с омраза, а реката течеше кървава.
В гърлото му се надигна горчилка, сякаш всичко бе станало едва вчера, а не преди осем години.
В началото бе чакането. Тишината беше напрегната до скъсване, а юлското слънце безжалостно сипеше знойните си лъчи. После ужасът бавно се надигна, до като войниците на Нана-сахиб преграждаха в кордон пътя към кея. Пушките, пистолетите и сабите им проблясваха на слънчевата светлина.
Не! поиска да извика, докато англичаните се трупаха на кея. — Не отивайте по-нататък!
Вместо това стисна до болка зъби и преглътна отчаяния си вик. Знаеше, че зад него в храсталака се крият шест жени и едно дете. Предупредителният му вик щеше да бъде смъртна присъда за всички тях.
Така че остана в мъчителното очакване да се разрази ужасяващата сцена, безпомощен да я предотврати по какъвто и да било начин.
Първи се качиха жените и децата, бледи и изтощени от болестите и триседмичните непрестанни бомбардировки на бунтовниците.
После бавно дойде ужасът — въстаниците започнаха да стрелят, а англичаните се свличаха един по един. Пейгън бе запушил с ръка устата си, докато гледаше как те нагазиха във водата и посичаха всеки, който издаваше признаци на живот.
Канпур. Кошмарът беше жив. Осем години той непрекъснато оживяваше и го смразяваше с картината на чудовищните зверства.
Когато клането свърши, Пейгън се обърна и започна мъчително да повръща. Той и хората му бяха прекарали две седмици, скрити в джунглата.
А после и той беше почти мъртъв. От онова, което бе извършил, а още повече от онова, което не бе успял да извърши.
— Не! Връщайте се!
Силният вик накара Барет да отвори очи. Тя се изправи стреснато, осъзнала, че е задрямала. Огледа се и видя, че Пейгън седи в леглото и тежко и накъсано диша.
Изгаряше в треска, цялото му тяло трепереше.
— Б-бягайте, по дяволите! Не, не към лодките! Не Натам! Скрити са, не виждате ли? Не, не към лодките!… — последва мъчителен стон.
— Пейгън! — Барет сграбчи главата му и я притисна до гърдите си, решена да го свести. — Всичко… вече свърши! Тук си на сигурно място, в безопасност! Кошмарите свършиха!