Барет усети, че отново се изчервява и с рязко движение на лицето си надолу разпиля върху него косата си, за да прикрие издайническата руменина.
— Ами… някак си така се получи, че да бъда аз. Ти беше трескав дълго време, и…
— И какво, Angrezi?
— Стана ясно, че… никакви други гласове не чуваш.
Пейгън се намръщи.
— Звучи доста неприятно. И за двама ни.
— Ти си един проклет пациент — сухо каза тя. Нима този отвратителен човек даже не искаше да прикрие, че би предпочел Мита да се грижи за него?
— Аз казах ли… говорих ли… — той замълча и прочисти гърлото си. Явно отново силите го напускаха.
Барет веднага разбра. Канпур. Моментално взе решение да отрече.
— Да говориш ли? Та ти не млъкна през цялото време! Първо за Уиндхевън и за скъпоценните си чаени насаждения. После наприказва куп глупости за това, колко много мразиш слонове. А, спомням си, че вмъкна нещо и за порочните съдебни процедури в Канди. Освен това направи доста обширни коментари за Нейно Величество, които обаче не мога да повторя. Съвсем неуважително от твоя страна, но напълно в стила ти, разбира се.
Челюстта му се стегна.
— Ти си удивителна жена!
Безкрайно развълнувана от тази реплика, Барет леко повдигна рамене.
— Заради това, че се лиших от съня си, за да бдя до тебе ли? Нищо чак толкова удивително! Нали почти не те застрелях!
— Значи куршумът беше твой!
— Извади голям късмет. Проклетият револвер биеше доста вдясно.
— Какво друго съм говорил?
— Посвети ме във всичките си похотливи приключения с безчет страстно желаещи те дами. Какво палаво момче си бил ти, Деверил Пейгън!
Очите му се премрежиха и той я придърпа към себе си.
— Не ти вярвам, Angrezi. Даже за секунда. Но сега няма да те разоблича. Що се отнася до констатацията ти, аз не съм момче. Само ме докосни и ще се увериш. Както преди малко.
Топла вълна заля Барет, когато си спомни какво усети, когато се допря до твърдия му член.
— Аз? Да съм те докосвала? Бълнуваш!
— Не се опитвай да лъжеш, Синамон. Прозрачна си като пълните с пъстърва потоци на север през пролетта! — отправи й снизходителна усмивка. — А кой кого изкушаваше — нека си поделим вината по равно. Не си ли спомняш, че вече познавам силата на страстта ти? О, между нас ще се получи страхотно, Angrezi. Ще бъде пламенно, диво, през цялата нощ, когато ще те имам отново. Обещавам ти, че ще бъдеш ненаситна, ще искаш още и още.
Барет ядосано издърпа крака си изпод бедрото му и се прилепи в ъгъла. При това движение тя удари превързаното му рамо.
Устните му се сгърчиха от болката, а лицето му побеля.
— Мили Боже, съжалявам! Аз исках да…
Той бавно изпусна поетия въздух и каза с мъка:
— Ти никога не искаш…
— Ето, хвани се за мен… — тя се приближи разтревожена към него. Ръцете й трепереха.
За известно време той остана неподвижен. В очите му пробягваха неясни сенки. Побиха го тръпки. Ръката му болезнено стисна нейната.
Дори когато вече заспиваше, пръстите му продължаваха да държат ръката й.
Лицето му се отпусна и стана по момчешки спокойно. Белегът на скулата му правеше изражението по-скоро безпомощно, отколкото страшно. Барет се замисли как ли е изглеждал, как ли се е държал преди Канпур. Внезапно пожела да направи нещо, за да бъде отново безгрижен и млад.
34.
Разположиха се да лагеруват през нощта, след като прекосиха буйна река в една малка, обрасла със сандалови дървета и евкалипти долина. Нихал й каза, че тук ще са в безопасност, след като беше разузнал наоколо и не бе открил следи от преследващи ги ведди.
Докато се изкачваха, въздухът значително захладня. Сега, с настъпването на нощта, студени ветрове довя синкава просмукваща се мъгла. Барет прекара един час, седнала на стол до леглото на Пейгън. Смъмряше го, когато той започваше да буйства, убеждаваше го да пие отварата от билки на Мита и попиваше потта му, когато отново го втресе.
Високо над тях като разпилени диаманти проблясваха звездите. Димът от горящите евкалиптови цепеници на лагерния огън се издигаше нагоре в хладния свеж въздух. След потискащата жега в джунглата сякаш бяха попаднали в друг, различен свят и приятните усещания, които той предизвикваше, бяха отморяващи и освежаващи.
Барет смътно осъзна, че тук, в планината, тя също се променя. С всяка крачка тя се чувстваше съпричастна с тази красива, чужда страна. Приближаваше се към мъжа с желязна воля, който спеше до нея.
Разбра, че дълбоко в себе си тя копнее вечно да продължат пътя си, уловени между два свята, неспиращи скитници в страната на мечтите, освободени от предразсъдъците и на Изтока, и на Запада.