Защото тук, в зелените подножия на високите планини, те не бяха врагове, а само две отчаяни човешки същества, които си помагаха да оцелеят.
Тук те бяха просто мъж и жена.
Барет знаеше обаче, че тази мечта ще си остане само мечта. Въпреки че не си спомняше миналото, някакъв инстинкт й подсказваше, че между тях никога нищо няма да бъде просто и естествено.
И стана така, че усещането й се потвърди много по-скоро, отколкото можеше да предположи.
Два дни по-късно, когато зората се сипваше сред пурпурни отблясъци, Нихал и Мита спореха на висок глас:
— Хм! От една жена мога да чуя само глупости! Ама разбира се, че Тигъра ще ходи след седмица!
Мита го изгледа продължително.
— Най-малко две! Вероятно три. Скоро ще се убедиш сам. Ти си човек със сърце на чакал!
И двамата грешаха.
Само след няколко минути Барет се събуди и остани изумена от това, което видя. Пейгън, обут в бричове и ботуши, стоеше изправен до леглото си. Отново бе свалил превръзката от окото. Тя го гледаше смаяна как се опитва да напъха ръката си в ръкава на ризата. Разтърка очи, мислейки дали не сънува.
— Какво, за Бога, искаш да направиш?
Той се намръщи и се обърна с гръб. Ръкава на ризата му се усука в превръзката на рамото му и той изруга.
Барет гледаше и не вярваше на очите си.
— Ти полудя ли? Аз и Мита направихме каквото можахме, но раната ти никога няма да зарасне, ако не я оставиш спокойна.
Той само сви рамене и продължи непохватно опитите си да нахлузи ръкава. Счу й се, че измърмори нещо за проклетите, отвратителни дрехи на Запада.
— Дяволите да те вземат! Ти чуваш ли какво ти говоря?
Ръкавът изобщо не искаше да се предаде. Пейгън рязко измъкна ръката си и захвърли ризата на земята.
— О, чувам прекрасно, Angrezi И поне веднъж май си права! Проклет да съм обаче, ако и занапред продължа да се подрусвам върху гърба на този слон! Когато има хиляди неща, които трябва да се свършат…
— Посочи поне едно!
— Добре! Трябва да се ходи на лов, трябва да се разузнава… Пушките трябва да се чистят й проверяват…
— Нихал и останалите успяваха да се погрижат за всичко досега и без твоята помощ.
Пейгън й хвърли убийствен поглед. Без да каже дума повече, той отиде до сандъка си и измъкна друга риза. Напъха ръката си в ръкава, стиснал зъби. Дебелата превръзка пак не искаше да влезе вътре. Той сподавено изруга на хинди. И втората риза бе запратена на земята.
Барет стана съвсем разсънена. Наведе се да вземе провинилата се риза.
— Невероятно впечатляваща демонстрация на характер, господин Пейгън! Точно както би постъпило едно капризно дете!
— Престани, Angrezi! — Не беше успял да заспи през нощта от болезненото пулсиране на раната.
Още по-болезнено обаче беше пулсирането в слабините му, където го разкъсваше болката на сдържаната възбуда. Пейгън знаеше, че всяка минута, прекарана близо до Барет, всяка секунда дори в онази проклета носилка, когато нямаше как да не се допират един до друг, щеше да увеличи безкрайно мъчението му.
Не, за Бога! Няма да пътува така, да се докосва до нея, да се замайва от излъчването на тялото й.
През цялото време да знае, че не може да я има.
Ще върви като мъж или ще загине, ако ги нападнат. И по двата начина щеше да загине със смъртта на храбрите, а не сред адските мъки, на които бе подложки сега.
— Не… недей, Пейгън! — внезапно в гневния й глас се промъкнаха нотки на уплаха.
Все така, в ледено мълчание, плантаторът продължи битката си с нова риза.
— Тогава поне ми обясни. Защо трябва така да се измъчваш?
Тези думи го накараха да пусне ръкава. Когато най-сетне се обърна към нея, лицето му приличаше на бронзова маска, само в ониксовите му очи горяха буйни пламъци.
— Защо ли? Наистина ли искаш да разбереш?
Барет кимна мълчаливо.
— Ще ти кажа защо, Angrezi. Погледни натам. Виждаш ли онези сребристи отблясъци под евкалиптовите дървета? — загорялата му мускулеста ръка се повдигна и посочи към реката. — Виждаш ли?
— Да… виждам.
— Ако отидеш там сега, ще завариш стадо маймуни да си играят в плитчините. Малко по-надолу по течението ще видиш елени, които бдително се оглеждат преди да се втурнат към водата. А зад тях храсталаците ще се разклащат и тресат от хиляди движения на живи същества. Някъде там ще дебнат свити на кълбо отровни бенгалски змии, някоя индийска мечка, вероятно ще има и леопарди. Всички те идват и си отиват, никога не свършват. И са постоянни в едно — в своята безпощадност. А над тях кръжат лешоядите — тихи и търпеливи зрители, черни сенки, които се хранят с всички други. Защото в джунглата е така, Angrezi — плътта се храни с плът, а животът изчезва за секунди. Един-единствен миг небрежност — само толкова е необходимо. Запомни го! Запомни също, че тук място за грешки и съчувствие няма. В този гъмжащ от живот свят оцеляват само най-силните или най-хитрите. Постигат го, като използват тези, които са сгрешили само за миг в тази борба за оцеляване. Джунглата е безпристрастна, но тя няма милост, Синамон, ето защо всеки, който иска да оцелее, става като нея — безпристрастен и безмилостен.