Нямаше смисъл да довършва.
Барет се разтрепери. Как беше възможно изобщо да не контролира действията си? Да не помни нищо от тези нощни пътешествия? И какво ли щеше да стане, ако Пейгън не я беше последвал?
Почувства се болезнено уязвима, като чужденка, хваната в капана на един непознат и жесток свят. Очи те й станаха с цвета на развълнувано море, когато вдигна поглед към здраво стиснатите му челюсти, към непоклатимата стена на раменете му. Изведнъж изпита лудото желание да се отпусне, да забрави всичко с изключение на този момент и мъжа пред себе си, и да по търси опора в това бронзово, мускулесто тяло.
Да се скрие в уютното убежище, което знаеше, че ще намери в него.
Почти веднага обаче, другата половина от съществото й се разбунтува — някакво неподозирано, стаило се дълбоко в съзнанието й дяволче. Въпреки желанието тя рязко отхвърли тези съблазнителни мисли.
— О, нямало е нужда да се притесняваш заради мен. Аз ще се оправя, Деверил Пейгън, уверявам те! По скоро сняг ще завали в ада, отколкото да поискам помощта ти за каквото й да било.
Той не искаше да допусне да го нарани с думите си, но не успя. Разгневен напъха ризата в бричовете си, а болката при това движение лицето му се изкриви в гримаса.
Тръгна към изхода и спря точно преди да излезе, загледан в планинските склонове отсреща, загледан в планинските склонове отсреща.
— Смели думи, Angrezi. За твое нещастие първите снежинки са започнали да падат в деня, в който си се обвързала с Джеймс Ръксли!
Вече три часа се изкачваха. Въздухът ставаше все по-хладен. Барет с мъка се сдържаше да не гледа към предния слон, където Пейгън и Нихал обсъждаха нещо и жестикулираха над една карта от доста време.
Сега тя делеше носилката с Мита, чиито тъмни очи бяха необичайно тревожни. Тя насила говореше за местността, през която минаваха и за различните растения. И Барет разбра, че прислужничката се насилва да говори за всичко друго, само не за това, което наистина я вълнува.
Мъжът, който беше с Нихал. Мъжът, когото тя обичаше.
След няколко минути Пейгън слезе на земята и закрачи редом, въпреки възраженията на Нихал и Мита. Походката му беше несигурна, но той все пак се справяше.
Барет пак се опита да не гледа към измъченото му лице, към твърдо изправените рамене, които не позволяваха на болката да ги победи. Напразно. Усети как гърлото й се стяга и рязко извърна глада. Дяволите да го вземат! Какво я засягаше как се чувства той?
Знаеше обаче много добре. С всяка отброена секунда сърцето й нашепваше защо я засяга. А на следващата кипналата й кръв и копнеещата кожа повтаряха като ехо отговора.
Деверил Пейгън вече беше станал част от нея, преживените опасности и болки, които бяха споделяли, ги бяха свързали неразривно. Тя го носеше в себе си, независимо дали той бе до нея или не. Това усещане беше по-остро и пронизващо, отколкото ухапването на змия.
Може би обяснението се коренеше в това, че той е мъж с богато на приключения минало, а тя е жена почти без минало. И събрани заедно, сметката се изравняваше и превръщаше слабостта на всеки поотделно в една обща сила.
Но за тях никога не можеше да има „заедно“. Със или без спомени — Барет го знаеше със сигурност.
— Какъв човек е той? — тя ненадейно попита Мита. — Виконтът, искам да кажа.
— Виконтът?
— Виконт Сент Сир — собственикът на Уиндхевън. Наистина ли е толкова безсърдечен и надменен, както ми бяха казали? — Барет не можеше да си представи, че човек може да вложи толкова пари в това имение и да не се интересува лично какви са резултатите, нито пък на какви опасности са изложени хората, които му служат. Най-важното — дали той изобщо навестява Уиндхевън?
— Тигъра… ли ви каза това?
— Да, както и някои други неща. Едно от друго по неприятни — Барет се изчерви при спомена за този разговор.
В очите на Мита се мярна някакво напрегнато изражение.
— Аз… не знам какво да кажа. Тигър-сахиб много ще се разгневи, ако клюкарствам, нали разбирате.
Барет не пропусна да забележи, че челото на Мим се смръщи и че в гласа й имаше колебание. Какво ли се опитваше да скрие?
Да не би виконтът да не бе такъв тиранин, какъвто го бе описал Пейгън? Или може би беше много по-близо, отколкото Пейгън искаше тя да знае? Даже в Уиндхевън в момента?
Тази мисъл породи буря от чувства в душата й вълнение, надежда за спасение и… нещо друго.
Съжаление?
Решително отхвърли тази мисъл.
Единствено съжаляваше, че изобщо е срещнала Деверил Пейгън!
„О, абсолютно си права, моето момиче! — зашепна дразнещо вътрешният й глас. — Ако си го повтаряш достатъчно често, може би дори ще си повярваш!“