— Виконтът трябва все пак да се грижи как върви работите в плантацията му, нали?
— По свой начин, да — отвърна Мита многозначително.
Барет усети неприязън към този човек, който бе оставил цялата, и то толкова трудна, работа на един наемен управител, дори когато този управител беше надменен и непоносим като Деверил Пейгън.
— Тогава… той изобщо ли не посещава Уиндхевън? Или острова?
— Не мога да кажа — Мита разтревожена погледна към Пейгън, който залитна. Водачът изкрещя някаква заповед и слонът вдигна хобота си, за да го подкрепи. Пейгън стъпи здраво на крака и отново пое нагоре по гъсто обраслия с дървета склон.
Въпреки цялото си нежелание, Барет не можеше да не се възхищава от този мъж. Това предателско чувство я подтикна да бъде още по-настойчива:
— Мита, помогни ми! Ако най-силното ти желание е да имаш този мъж, тогава трябва да ми помогнеш! Кажи ми как да намеря виконта. Аз… сега не разполагам с пари, но се заклевам, че ще направя всичко възможно, за да се отплатя за помощта ти.
Жената се намръщи. Притеснението й се увеличаваше с всяка следваща дума на Барет.
— Не, не, memsab. Искате нещо ужасно от мен, нещо, което не мога да направя. Не бива… Причинявате ми такава болка с молбата си!
— Той сигурно идва понякога на посещения — продължи да упорства Барет с нисък умоляващ глас. — Как е възможно да бъде толкова безразличен към състоянието на собствеността си. В края на краищата нали тя му носи пари, и то много! — разбираше, че се е уловила за тази надежда като удавник за сламка, но просто не и оставаше нищо друго.
— Не, не е така, както казва memsab. Господарят на Уиндхевън е много добър и грижлив стопанин!
— Значи сигурно има някаква връзка с имението и чрез Пейгън, или чрез Нихал. Или може би чрез някой друг — Барет отривисто грабна ръката на Мита. — Моля те! Аз трябва да говоря с него!
В кафявите очи на индийката пробягваха противоречиви чувства.
— Но няма такъв… по-точно, вие не можете… — в този момент mahout извика някаква креслива команда и слоновете спряха.
Веднага щом двете жени слязоха на земята, Барет се наведе към Мита:
— Аз трябва да го открия! Моето присъствие тук само увеличава опасността за Пейгън, не разбираш ли? Ако съм в някакви отношение с този Ръксли, в което Пейгън ме обвинява, тогава… — тя хвана слабата ръка на прислужничката. — Не разбираш ли? Трябва да ми кажеш как да стигна до виконта! Това ще бъде не само за мое добро, но и за доброто на Пейгън.
— Но… това е, той… вие не разбирате. Ние не бива да говорим за това. Той ни заповяда… — Мита не съзнателно отмести погледа си, привлечен от нещо.
Барет също погледна нататък. Намръщи се, защо то не видя нищо друго, освен двама от носачите, които спореха с господаря си.
С Деверил Пейгън.
С виконт Сент Сир! Тя прозря истината.
Откритието се стовари отгоре й като сляпата стихийна вълна на тропическа буря. Сърцето й спря да бие, пред очите й причерня.
— Н-не! — простена тя със сетни сили. — Не може да бъде!
Но беше. И с това откритие последната й надежда бе пометена. Всички в лагера знаеха за тази лъжа. Всички бяха въвлечени в измамата. Без съмнение те са се забавлявали през цялото време с този противен маскарад.
Как е могъл?
В следващия миг тя вече тичаше нагоре по осеяния с камъни склон. Спря на крачка от Пейгън.
— Ти и всичките ти медени приказки за съдбата! Ти си един проклет лъжец! — помъчи се да спре напиращите сълзи. Чувстваше се смазана под тежестта на предателството и разочарованието. Боже Господи, тя беше започнала да вярва на този човек, да се надява, че те…
Вбесена избърса сълзите.
— Трябваше да се досетя, че това е поредната ти лъжа, още един начин да ме подиграеш и измамиш. Колко ли си се смял на малката доверчива глупачка! — тя млъкна, защото усети, че гневът я задушава и я превръща в обезумяло, хванато в капан животно. Очите й се замъглиха от болката и от неизплаканите сълзи. Обърна се и го зашлеви през лицето.
Той даже не трепна. Лицето му си остана все така сурово и затворено.
— Как можа да ме излъжеш по този начин? — извика тя и започна да го удря с юмруци. Дори в този момент усети бясно желание да се притисне до него. Да потърси топлината на силната му прегръдка и да се успокои в притискащите я ръце.
— За Бога! Как съм могла да си мисля изобщо… как съм могла да се надявам…
С болезнен вик тя се отдръпна от него, бузите й бяха мокри от сълзи.