— Проклет да си! Проклет да си, Деверил Пейгън, сега и завинаги!
Той не помръдна. Просто стоеше и я гледаше и това беше най-голямата обида. Остана все така неподвижен, когато тя хукна нагоре по хълма към тъмната стена на джунглата.
Този път господарят на Уиндхевън не се опита да я спре.
Гледаше я ядосан как се катери нагоре. Бузата му гореше, а по кожата му се стичаше топла кръв.
Ето че тя вече знаеше. Може би така беше по-добре — да го намрази. Не бе пропуснал да забележи как го гледа, когато си мисли, че той не я вижда.
Разбира се, той имаше намерение да й разкрие кой е, но все не успяваше да определи подходящия момент.
Но и с нейния избухлив характер! Стигаше до бясна ярост почти за миг, като стършел! Добре щеше да й се отрази да остане малко сама!
Продължи да я наблюдава как се катери към малката бамбукова горичка. Да, дяволски добре щеше да й дойде!
Сви юмруци, като видя как се скри в пищната растителност. По бузата му засъхваше ивица съсирена кръв, а раната сякаш забиваше метални нокти в плътта му.
Но най-вече го спря гордостта.
Очите му потъмняла като градоносни облаци. Този път ще, я остави да се оправя сама! Стига я е спасявал от собствената й твърдоглавост!
Докато стоеше все така неподвижен и загледан и линията на джунглата, над главите им закръжи лешояд с широко разперени криле, носен от въздушното течение. Плантаторът дълго премисля вероятността цялата тази сцена предварително да е била уговорена и този скандал да й даде възможност да предаде някакво съобщение на скритите наемници на Ръксли.
Наложи си да отхвърли тази идея. Барет наистина бе загубила паметта си и той се бе убедил вече в това. Дори и да не беше така, той не можеше да си представи, че жена, горда и независима като нея, е способна подло да го предаде.
„Глупак! — надсмя се вътрешният му глас. — Проклет глупак! Ами ако грешиш!
Нищо не знаеш за нея в крайна сметка. Тя може да е способна на жестокост, която дори не можеш да си представиш. Може би именно тези потиснати смътни спомени за жестокост и коварство я движат, когато става от леглото нощем, цялата трепереща, жертва ни собствения си сън.“
Някъде сред зеленината се мярна русата й плитка, докато тя се провираше между дърветата.
Той не повярва и на тези мисли. Огненият й нрав и вродената й твърдоглавост бяха просто несъвместими с жестокост и коварство.
„Внимавай, старче!“ — Пейгън се усмихна кисело, когато си спомни как баща му често повтаряше, че няма никаква полза от това умът ти да е между краката. — „Разбира се, ти я желаеш, но това не бива да ти затваря очите пред възможността тя да бъде опасна за теб!“
Несъзнателно вдигна ръка и попипа засъхналата кръв по бузата си. Очите му отново станаха сурови.
Сега ще я остави сама да се оправя, щом е толкова безразсъдна. Един час в джунглата сигурно ще поохлади буйния й темперамент!
След като взе това решение, Пейгън се обърна и закрачи към мястото, където щяха да лагеруват.
Барет вървеше, без да вижда нищо пред себе си, отмяташе клони и лиани, които я шибаха по лицето. Сигурна беше, че Пейгън ще я догони. Сълзи на гняв и обида капеха по лицето й, докато се препъваше в коренища и камънаци. Въпреки това успяваше да се задържи и продължаваше напред все така настървено.
Зад нея съборените при движението й камъни се търкаляха шумно надолу по склона и накрая спираха с глух тътен, сякаш бяха надеждите й, разбити на парчета Сякаш й казваха: „Забрави го! Забрави надеждата! Единственото, на което можеш да разчиташ, си ти самата!“
От очите й бликаха сълзи и замрежваха погледа й. Тя отново се спъна и удари коляното си в острия ръб на една скала. Прониза я изгаряща болка, която от крака плъзна по цялото й тяло, но Барет само стисна зъби и продължи.
Нямаше да спре. Нямаше дори да се обърне и да погледне назад. В момента предпочиташе да се изправи пред преследващ я леопард, отколкото пред подигравателната физиономия на Сент Сир.
Вече бе достигнала бамбуковата горичка на върха на възвишението. Дишането й стана по-равномерно. Беше изненадана, че се е изкачила чак дотук, без да усети как я сграбчват железните му пръсти. Може би се бе отказал все пак от нея. Или замисляше някакво жестоко отмъщение. Тя ядосано отметна плитката на гърба си и изпъди ужасния англичанин от мислите си. Ако искаше, щеше да я догони. Нямаше смисъл да се тревожи за това.
Достигнала до върха, Барет огледа тясната гориста долина, която се простираше пред нея. От трите й страни се извисяваха стръмни склонове. Дъното на долината бе покрито с гъсто оплетени евкалиптови и сандалови дървета. По-нататък се виждаше поток, който лъкатушеше като голяма сребърна змия. Вдигна очи и видя бляскава завеса, която се разстилаше по отвесната гранитна скала.