Ръцете му започнаха да треперят и за малко той не изпусна пушката. С усилие стисна пръсти. Вдигна ризата на Барет и отчаяно я притисна към гърдите си.
Платът беше мокър и студен. Не беше запазил никаква топлина от тялото й.
— Не-е-е! — това беше див рев на разярен хищник към друг. Изконното предизвикателство по законите на джунглата — един мъжкар призоваваше на двубой противника си. Звукът раздра тишината над езерото като пушечен изстрел. Елените и маймуните отдавна се бяха скрили и сигурно чакаха тръпнейки от ужас. Само водата се плискаше някак жестоко безгрижно.
Сърцето му биеше до полуда.
— Мили Боже, не може да бъде! — зарови крака в мекия пясък, мъчейки се да остане прав под смазващата тежест на адската болка. Все така притиснал окървавената риза към гърдите си, той вдигна очи към безоблачното небе, сякаш търсеше отговор от природата.
Но тя остана мълчалива, както винаги. И както винаги, пазеше своите тайни.
Тогава го обзе сляпа ярост, която избухна от дъното на душата му и го заля като неудържим порой. И се надигаше все по-високо, докато почти го задуши, защото силата на тази ярост бе насочена към него самия.
С безумни и мътни очи Пейгън се обърна, за да види накъде водят следите. Само на няколко ярда от брега те отново се появяваха. Там голямата котка беше спирала до един камък, а после се бе отправила нагоре по хълма. Зад нея бе останала широка бразда. Земята беше напоена с кръв.
Разтърсван от мъка, Пейгън разбра, че наистина бе закъснял.
Догади му се. След жестоко усилие се сдържа да не се свлече на колене и да изхвърли съдържанието от стомаха си. Заотстъпва назад, докато не се блъсна в една скала. Посегна и заби безчувствените си пръсти в камъка, докато те се разкървавиха.
Водата до него бълбукаше и проблясваше, но той не забелязваше нищо, погълнат от болката си.
Вятърът надипли малки вълни по сребристата повърхност на езерото. Една от тях стигна и се разби в краката му.
— П-пейгън… — беше едва доловимо стенание. Той се обърна обезумял. Дали не сънуваше…
— Аз съм… аз съм тук… — този път гласът беше по-ясен. Изпод един лист на водна лилия се показа златиста коса.
— Милостиви и всемогъщи Боже! — сякаш канара се свлече от плещите му и изтерзаното му лице леко се отпусна.
Барет бавно се изправи между тръстиките и водните лилии в средата на езерото. Лицето й беше бяло като цветовете, които бяха окичени по главата и рамене те й.
— Meri jaan! — прошепна Пейгън.
— Той дали… той… — с мъка проговори тя. Очите й бяха обезумели от ужас.
— Заминал е! А аз… помислих, че те е разкъсал!
Тя стрелна с поглед окървавената риза, която той все още стискаше до гърдите си. Видя изтерзаното му лице, стиснатите челюсти, празните му очи.
На пресекулки си пое дъх и едва запазвайки равновесие, стъпи на крака. Коленете й все още се огъваха.
— Син… — след първата сричка гърлото му се стегна и той опита отново: — Синамон! — това беше дрезгаво ръмжене, грубо като заповедите, които Тигъра произнасяше.
Като насън Барет закрачи през водата, без да обръща внимание на това, че тънката й долна риза е прилепнала до тялото й. Единственото, за което мечтаеше сега, беше той — лицето му, ръцете му, горещото му мускулесто тяло. Все още замаяна, тя гледаше дългите пръсти, които стискаха накъсаната риза. Поиска за миг те да се заровят в косата й, да погалят голата й плът.
Изведнъж реши, че поне още веднъж ще го изпита.
Спря до брега.
— Аз… откъснах едно тръстиково стъбло и дишах през него. Наблизо бяха лилиите и аз се скрих между тях, когато тигърът се върна, за да се изкъпе под водопада.
Внезапно слабите й рамене се разтресоха и от пресиленото й спокойствие не остана следа.
— О, Боже! Пейгън… — от побелелите й устни се откъсна ридание. — Аз почти… той за съвсем малко…
Тя започна да трепери от студ. Толкова й бе студено! Обгърна с ръце гърдите си, за да се стопли поне малко. Разтърсваха я ледени тръпки.
Олюля се и след секунда беше подхваната през кръста от здравите му ръце. Лицето му беше станало мрачно и сурово, когато я притегли към себе си.
— Нима изгаряш от нетърпение да избягаш от мен, Angrezi? Или пък искаш да умреш млада?
— Аз… не искам да умра! — тя сковано се отдръпна от него, изтегли ризата си от ръцете му и се наметна с нея.
Изведнъж осъзна колко тихо е край езерото и че те са сами сред дивото великолепие на това място. Че тя е примамващо разголена. Освободено от ужаса, тялото й запулсира от живот. Внезапно топлина заля крайниците й и порумени страните й. Усети гърдите си да наежват и зърната им се втвърдиха под ризата. Опита да се закопчае с треперещи пръсти, но ръцете не я слушаха. Не успяваше да контролира движенията си. Погледна надолу и като в мъгла видя, че ризата й е цялата в кръв и раздрана от острите като бръснач нокти на голямата котка.