— Тигърът сигурно е оставил за малко плячката си, за да провери ризата ти. Това може да обясни… — Пейгън спря и се прокашля, преди да продължи: — Ако се съди по оставената диря, жертвата му е била елен. Имала си дяволски късмет, че не е бил гладен!
Думите му не я успокоиха. Напротив, изведнъж пред очите й остана само кръвта. Където и да погледнеше, имаше само кръв. Почувства се мръсна и лепкава. Изстена и обърна глава, за да скрие сълзите си.
Пейгън мълчаливо започна да разкопчава ризата си.
— Дай ми това!
Барет се извърна и го погледна, без да разбира.
— Ризата ти, свали я! Цялата е в кръв. И е толкова разкъсана, че с нея си по-скоро гола, отколкото облечена. Ще ти дам моята.
При тези бързи и сухи заповеди тя само премигна и поклати глава. Мъчеше се да сложи ред в хаоса, кон то бушуваше в главата й.
— Не искам ризата ти! Не искам нищо от тебе! — тя не можеше да си обясни защо се нахвърли върху него. Ясно й беше, че това, което казва, е смислено. Но точно този смисъл не виждаше сега, когато се беше разминала на косъм от смъртта.
— Веднага, Angrezi!
— Махай се!
— Проклета твърдоглава жена! — Пейгън я сграбчи за раменете. — Няма да те убеждавам, Синамон Свали я или ще я сваля аз!
Все още бледа, тя го гледаше безмълвна и яростна. Мразеше този мъж, мразеше това красиво, но смъртоносно място. Най-много мразеше себе си, защо беше неспособна да си спомни дори един-единствен факт от миналото си, който да й помогне да избяга и да намери пътя към дома.
Към дома? Тя може би никога няма да се върне там, където до оградите от жив плет като войници бяха строени липи.
Този образ блесна като светкавица в съзнанието й и я ослепи. Но не успя да ги види по-ясно, защото картината почти мигновено изчезна.
Пръстите й отново затрепериха. „Милостиви Боже, ще стана ли отново нормално човешко същество? Още колко време ще мине?“
Треперенето се засили. Барет стисна юмруци в желанието си да го скрие.
— Добре тогава! Щом така искаш… — в следващия момент Пейгън здраво хвана яката и раздра на две и без това разкъсаната риза. Синьо-зелените й очи святкаха, когато викна извън себе си:
— Проклет да си, Пейгън!
Тъмните му вежди се сключиха.
— Малко е късничко за благоприличие, нали, Синамон?
Лицето й се изчерви от гняв:
— Варварин! Можеш да се правиш на тираничен съблазнител пред любовниците си в Уиндхевън колкото си искаш, но пред мен това няма да мине, разбра ли?
Той дълбоко въздъхна. Против волята си сведе поглед към гладката й като коприна кожа, по която все още сребрееха капчици вода. На едното й зърно, изпъкнало под бельото, се бе събрала едра капка, която всеки момент щеше да се отрони. Желанието го завладя за секунди и бясно забумтя във вените му. По лицето му като сянка премина някакво чувство — грубо и жестоко.
— Варварин? Може би съм такъв, Angrezi — в гласа му прозвуча насмешка към самия него. Бавно вдигна погледа си нагоре към пламналите й страни и блестящите й очи. — Боже, колко си красива!
Думите сами се отрониха от езика му, каза ги някак настойчиво, като оскърбление. След това почти изръмжа:
— В името на небето, кога най-после ще ме оставиш на мира?
Бузите, й станаха алени. Неочаквано я заля слабост.
— Когато… когато пожелаеш, Пейгън. Или трябва да кажа виконт Сент Сир? — след което гърлено се засмя. — Остави ме да си тръгна и повече няма да ти преча, обещавам!
Пръстите му стиснаха раменете й.
— Вярваш ли си? Да не мислиш, че всичко е въпрос на разстояние или възможност? — един мускул заигра върху скулата му. — Боже, колко бих искал да беше! Но от момента, в който те видях на брега, знаех, че ще стане точно така! Че ти ще си тази, която… — ругатня замени онова, което за малко не се изпусна да каже.
Лицето му стана твърдо и непроницаемо като маска.
Барет се намръщи.
— Тази, която какво?
Очите му се насочиха към ръцете, обгърнали гърдите, после надолу към стройните й крака, плътно очертани от прилепналите мокри бричове. Погледът му беше горещ като вятъра kachchan, но тя потрепери под него и още по-силно притисна ръце към гърдите си.
Смътно осъзна, че ръцете му я държаха, но вече не се впиваха като железни клещи в раменете й. Можеше да се дръпне, но не го направи. Изгаряше от желание да чуе отговора й.
Когато най-сетне Пейгън проговори, гласът му беше толкова дрезгав, сякаш в гърлото му стържеше пи