Деверил Пейгън, преминал през четири йогийски коли и обучен в индийското изкуство на любовта, осъзна, че е забравил всичките си умения и стои на ръба да я обладае свирепо и първично, без да се съобразява с нея, да получи само своето като разгонен самец.
Ето още едно доказателство за това, колко добре върши тя работата на Ръксли, каза си мрачно Пейгън.
Продължи да се бори със себе си, за да изплува над мрачния порой на желанието. Помисли за жената, която бягаше по лондонските улици, безпомощна и изплашена от дебнещата я по петите смърт. Спомни си нейната пламенност и упорития й отказ да приеме помощта му.
Тя беше смела, онази жена. Беше страстна, прие го и го приласка без преструвка, което го влуди. През онази нощ той бе усетил, че тя му отговаря искрено, че нейният глад за любов е не по-малък от неговия. Къде беше изчезнало всичко това сега?
Пътуването от Англия сигурно е продължило около три месеца, ако е плавала с товарен кораб. Три месеца в ръцете на хората на Ръксли? Почти цяла вечност. „Какво са ти направили, Синамон? Какви тайни се крият зад смръщеното ти чело? Може би са неща, за които е по-добре изобщо да не си спомниш?“
Пейгън застина неподвижно. Тялото му се напрегна. Нямаше да му е лесно. Дори за мъж с неговия опит. Отклони мислите си от желанието, превърнало се вече в болка. Загледа втренчено лицето й, бясно пулсиращата веничка на шията й, трескавата руменина, избила по страните й, синьо-зелените й очи, изпълнени със страх.
— Нараниха ли те, Angrezi — попита той с нисък, нежен като милувка глас. — От това ли се боиш, да не те заболи?
Барет премигна, объркана от тази нова нотка в гласа му. Прехапа пресъхналите си устни. Това пък какво беше? Защо той… стана внезапно толкова загрижен?
Някой нов номер?
— Да ме заболи? Не… не разбирам какво искаш да кажеш.
Пейгън не можа да прецени дали това е лъжа. Може би тя самата не знаеше.
— Мисля, че разбираш. Освен това мисля, че се страхуваш, страхуваш се да искаш каквото и да било.
Тя усети нова вълна на страх. Неясни и жестоки видения от миналото внезапно изскочиха в съзнанието й. Силни, впиващи се пръсти. Дъх, горещ и неприятен. Усещането, че е наблюдавана непрекъснато през всички тези безкрайни дни сред океана…
В гърлото й се надигна стон. Не! Не бива да мисли за тези смътни видения! По-добре да ги остави за през нощта. За сънищата, които я вдигаха от леглото. Ако продължаваше да мисли за спомените, в главата й щеше да нахлуе онази ужасна пулсираща болка.
— Спри! Не… мога да си спомня!
Погледът му я пронизваше като острие на кама.
— Мисля, че можеш, соколице. Само трябва да поискаш да си спомниш. — Тялото му се притисна по-силно до нейното. Тя ясно почувства всеки стегнат мускул, всяка гладка кост.
Поиска й се да изкрещи, защото вихърът от противоречиви чувства я разкъсваше. Искаше да го отблъсне от себе си, искаше да го притисне още по-плътно. Искаше да го удари през лицето, искаше да опита с език водата, която се стичаше на вадички по скулите и устните му.
Мили Боже, така ли се полудява!
Тежестта на тялото му я прилепи плътно до каменната стена. Бедрото му се промъкна още по-дълбоко между свитите й крака. Пръстите му започнаха да описват бавни кръгове по пламналите й длани.
— Искам те, Синамон! — Слабините му горещо пулсираха. Барет се оказа уловена между гранитната скала и гранитните му слабини. Всеки кръг по дланите й засилваше усещането за суровата сила, която той излъчваше, сила, която изцяло я подчиняваше.
Устните му се долепиха до ухото й. Езикът и зъбите му заиграха с изтънчено умение с меката му част, а после, лек като перце, езикът му погали вътрешната извивка на ухото.
Барет потрепери и затвори очи пред тази чувствена атака.
— Пейгън, спри…
— Не го ли искаш наистина, Синамон, защото пулсът ти е буен като океански прибой, а дишането ти е тежко и накъсано.
— Не… — тихо изстена тя, когато зъбите му леко захапаха ухото й. — Аз… искам да спреш. — Последните й думи прозвучаха несигурно. Тя се помоли той да не е доловил това.
Пейгън обаче никога нищо не пропускаше.
— Хубаво е, Angrezi! Харесва ми да чувам задъханите ти думи. Стени за мен, още! Това ме кара да те искам с цялото разнообразие от желания на един мъж към една жена. Голата й гладна плът. Безумния й смях. Драскаща и хапеща. Но само когато отново събереш парчетата от себе си, Синамон, защото искам да виждам огън, а не страх в очите ти. Точно така, когато… — Това беше един дяволски голям залог в играта, но Пейгън реши да рискува: — Когато се срещнахме за първи път. В една тъмна, снежна нощ в Лондон.