Дъхът й спря. Не можеше да бъде истина!
— Лъжа! Аз нищо не помня! Ако сме се срещали някога преди, щях да го разбера. Щях да го почувствам!
— О, ти го чувстваш! Тялото ти ме позна от първия миг. Разбира се, през първите седмици не бях съвсем сигурен, все пак трябваше ми време да се уверя. В Лондон лицето ти беше закрито с воал, а косите ти бяха черни.
— Не!… — с обезумели очи тя се загледа в лицето му, но не различи нищо друго освен искреност и непоколебимост. — Невъзможно е — този път тя не беше толкова категорична.
А след това изведнъж черната завеса в съзнанието й се вдигна и споменът я заслепи. Картината оживя свиренето на ледения вятър, белите снежинки, които танцуваха на фона на нощното небе. Усещането за смътната, неопределена опасност, която я дебне някъде наоколо.
И още нещо. Един камък със сърце от лумна ни пламъци.
Рубинът? Нима беше видяла „Окото на Шива“ онази нощ?
Опита се да спре накъсаните образи, които се редуваха и се трупаха в главата й. Но те не искаха да спрат. Долитаха и се скупчваха в съзнанието й като ято подплашени птици.
Остър вик. Цвилене на препускащи коне, които изникнаха от тъмнината.
И един мъж с неясни черти на лицето. Мъж с махагонова кожа и очи като оникси. Господи, този мъж е бил Деверил Пейгън?!
— Връщат се, нали? — гласът му потрепна от радост. — За Бога, колко те търсих след тази нощ! Изпратих хора да питат от Уайтчапъл до Кенсингтън, но винаги се връщаха с един и същ отговор. Нищо. Нямаше жена с коса като абанос и черен воал. Никакви следи.
Барет не дишаше. Страхуваше се да му повярва, да се предаде, макар че кипналата й кръв й нашепваше, че той казва истината.
Тя отново се размърда, но каменната тераска беше тясна и сега единствената й опора беше твърдата стена от мускули и плът.
Смътно осъзна, че сърцето и е помнило през всичкото това време. Също и тялото й. Не всичко в подробности, но достатъчно.
Пейгън я привлече към гърдите си.
— Търсех те като луд. Сигурно ходих повече от сто пъти на този площад през следващите три седмици. — Гласът му стана суров. — Къде отиде?
Барет се опита да се отдръпне. Зави й се свят. Това беше само още един от неговите номера! Но внезапно поиска да попита. Трябваше да разбере.
— Ти… си ме търсил?
— Три седмици денонощно. Проверих на пристанището, в болниците, във всички странноприемници и пансиони в околността. — Нахлулите спомени помрачиха лицето му. — А после… после трябваше да тръгна. Рубинът беше продаден и нямах друга работа в Лондон. Нямаше защо да удължавам престоя си, когато в Уиндхевън имаха такава голяма нужда от мен. Можеш ли да ми простиш за това, Angrezi?
Сърцето й се сви при тази отчаяна молба. Възможно ли беше всичко това? Нима той я искаше толкова много?
— За Бога, какво искаш от мен, Пейгън?
— Кажи ми само, че си спомняш. Нещо. Каквото и да е.
Барет изучаваше лицето му. Търсеше някаква нишка, някакъв отглас от миналото си. Всичко, което видя обаче, беше дълбокото му безпокойство, скрито зад ужасните белези не само по кожата, а и в душата му.
Всичко, което видя, бе един човек, живял твърде дълго в сенчестата страна на живота и твърде малко сред светлината.
Всичко, което видя, беше Деверил Пейгън.
И нека Господ да й е на помощ, защото тя обичаше всичко, което видя.
Безумен копнеж изолира останалите й сетива. Беше се приближила опасно до мига, в който щеше да се предаде и да си признае. Тя прекрасно си даде сметка, че на това място и в този момент ще й бъде много трудно да противоречи на Пейгън и да отрича.
Но също така добре знаеше, че е длъжна поне да опита. Какво бъдеще можеше да има за тях двамата, когато тя беше все още половин човек и безлична пионка в смъртоносната игра на Ръксли?
Пръстите й се разтвориха. Чак тогава Барет разбра, че те вече не го отблъскваха, а лежаха върху голите му гърди. При техния допир мускулите му заиграха пол бронзовата кожа.
Тя го искаше! Господи, ако той продължава да и държи така в прегръдките си, тя нямаше да успее да го скрие! Помъчи се да овладее треперенето на ръцете си.
— Аз… аз нищо не помня. Сигурно грешиш. Освен това, косата ми едва ли може да се определи като черна, което и твоите очи няма как да отрекат.
— Но тя беше черна тогава, Синамон. Ти бягаше Явно се бе дегизирала.
От кого, обаче? Пейгън си зададе този въпрос може би за хиляден път. И защо? Сега той щеше да получи отговора, както и отговорите на всички останали въпроси, за които чакаше достатъчно дълго. Сега. Щеше да ги изтръгне от голото й, тръпнещо тяло.