— Не! Това… сигурно е била някоя друга. Друга! — в гласа й прозвуча отчаяние.
Пейгън остана неподвижен. Бедрото му беше все така силно притиснато между краката й, а ръцете му я държаха здраво за китките. Гърдите й развълнувано се надигаха и при всяко дразнещо допиране с гърдите му го разпалваха още по-силно.
— Не ме лъжи, Angrezi — каза дрезгаво той. — Не се надявай, че ще успееш.
— Не лъжа! — Искаше й се погледът, с който го изгледа, да бъде предизвикателен, но някак си не се получи. — Не помня, нито теб, нито нещо друго!
Куп лъжи, каза си наум. Не биваше да го окуражава и да му дава надежда, защото този хищник със суров поглед нямаше да пропусне възможността да използва нейната слабост в своя полза.
Пейгън изруга и я извъртя така, че сега тя лежеше върху гранитната плоча под него. Над тях водопадът се стелеше като сребриста завеса, обгръщаше ги с облак воден прах и ги откъсваше от външния свят.
— Лъжеш, Angrezi, и аз ще го докажа.
Когато мощното му тяло я прикова към скалата тя конвулсивно се заизвива. Очите му я изгаряха, лицето му бе изопнато от обзелата го решителност този път да не спира. Тя знаеше, че силата й не е равна на неговата, но с какво друго можеше да му се противопостави.
Пейгън продължи с ласките си, нежни като кадифе. Допря устата си до ключицата й и загали с език чувствителната вдлъбнатинка. Започна да поема с отворените си търсещи устни топлината, която пулсираше и струеше от кожата й.
— Аз ще те накарам да си спомниш, Синамон. Преди да съм свършил, ти вече ще си спомняш всичко от онази нощ.
За момент я обзе познатият страх. Нощ, в която бродеха сенки и безплътни призраци. Глухи отекващи стъпки. Ръце, протегнати от тъмнината, които я сграбчват…
Разтрепери се и затвори очи, за да спре нашествието от образи.
Последваха още. Болка. Гадене. Ужасно, непреодолимо безсилие.
„Не, не мисли! За Бога, погреби всичко дълбоко в себе си, там, където не можеш да го намериш повече!“
Устните му се плъзнаха по шията й. Бяха горещи, нетърпеливи.
— Недей да се бориш с тях, Angrezi! Спомени и миналото — това е част от тебе. Както и това сега е част от тебе!
— Не… не мога. Пейгън. Не ме карай! Ти… не разбираш!
— Не разбирам? Не, за Бога, не разбирам! Но ще разбера, Синамон! Можеш да бъдеш сигурна в това!
Тя чу как той простена и разбра, че съзерцава набъбналите връхчета, релефно очертани под мокра долна риза.
О, Боже, не! Не можеше да издържа повече! С всяка изминала секунда тъмните спомени я завладяваха все по-неудържимо, а тялото й предателски отстъпваше към признанието и поражението.
Тя стисна очи в яростната си съпротива срещу топлината му, срещу огъня, който той разпалваше у нея. Но дори и със затворени очи тя усещаше поглъщащия му поглед, който я държеше като в любовна прегръдка. Обаче тъмният мрак между тях не можеше да се нарече любов, замаяно си каза тя.
Нямаше смисъл. Той победи. Тя усети как бавно и дебнещо от самата й същност се надигна безразсъдният глад. Още веднъж бе успял да я накара да почувства неща, които не трябваше да чувства, да иска онова, което не трябваше да иска. От устните й се отрони сподавено ридание. Обезумяла, тя го заудря по гърдите.
— Недей, не прави това с мен, Пейгън! Не искам да си спомня!
Най-после го каза! Изведнъж се зарадва, че той разбра и че тя застана с лице към истината.
Гласът му беше странно нежен.
— Знам, meri jaan. Знам го отдавна — макар и толкова близко, очите му бяха непроницаеми. — Но тези отговори са ти толкова необходими, колкото и на мен. Днес ние двамата ще ги получим.
Барет отчаяно се замята, въпреки че той я побеждаваше със силата на тялото си, с изгарящата си топлина, която проникваше в нея от допира на пулсиращата му мъжественост. Тя разбра, че всеки миг победата му ще бъде окончателна.
— С-спри, Пейгън!
Но мъжът над нея не я чуваше.
— Опитай се да ми кажеш, че не изпитваш същото. Кажи ми, че не ти харесва докосването ми.
Страните й поруменяха. Понечи да произнесе тези думи, но погледът му я прикова неподвижна и безволева.
Жасминовите храсти наоколо се полюшваха под полъха на вятъра и от тях се сипеха червени и бели цветове върху кожата й с цвят на слонова кост. Уханието им я упои. Тази неземна красота се изсипа върху нея като благодатен дъжд, проникна дълбоко и изцяло я завладя. Тя започна, опита се с думи да изрече всичко онова, което почувства в този момент.