— П-пусни ме!
— Добре. Щом така искаш — той бавно се изтръгна от кадифената й мекота. Лицето му бе сякаш издялано от гранита, върху който лежаха.
Но Барет откри, че сега пустошта е по-страшна от страха. Тя затвори очи и заби нокти в мускулестите му рамене.
В този безумен миг очите му потъмняха.
— Отвори очите си, соколице моя. Отвори съзнанието си. Гледай ме, когато правя любов с теб. Гледай ме, когато тялото ти изгаря.
Бузите й пламнаха, но тя се подчини на повелята му. Мислеше само за властното му докосване.
— Боже, колко истинска е твоята страст! Никога… никога… Това ме кара да искам… — но той рязко стисна зъби и не довърши.
Пръстът му отново се насочи към нея. Бавно и внимателно си проби път, докато не намери малката, гладка като кадифе пъпчица, която запулсира под лекото му докосване.
Издиша силно през стиснатите устни. Гърбът й се изви като на котка. Закопня за невъзможни неща — доверие, надежда — за цял живот. Неща, които никога не можеха да се сбъднат.
Между врагове, каквито те бяха.
Пейгън мълчаливо наблюдаваше как насладата я превзема. Бързите му движения бяха безкрайно приятни и възбуждащи. Не му убягнаха тихите й стенания и жадуващото трептене на тялото й в отговор.
— Аз те… мразя, Пейгън! Да не си мислиш… о-о-о… че това е нещо друго, освен сладострастие. Нещо, на което ме научи ти!
Устните му се отпуснаха в лека усмивка. Кръвта й сякаш се бе сгъстила от тежкото сладко опиянение на неудържимото желание. В този миг езикът му проникна между устните й. Започна да се плъзга в забавен ритъм, сякаш цялото време на света му принадлежеше. В гърлото й се надигна стенание. Горещият влажен език навлезе по-дълбоко. Имаше тръпчивия вкус на чай и на билковата отвара на Мита. Всяко негово движение се предаваше на пръстите му, заровени дълбоко в нея.
Барет отчаяно се помъчи да освободи устата си. С тихо ръмжене той я замилва по-настойчиво с езика си, а пръстите му продължиха влудяващото си докосване. Те се движеха, долепили устни, слели езици. Бяха в центъра на една гореща вселена. Ръцете му сътворяваха магията на блаженството.
— Добре, Синамон. О, Господи, дяволски хубаво е! Движи се — да, точно така! — той проникна още по-дълбоко и я завладя докрай.
Пръстите на краката й изтръпнаха. Тогава тя осъзна, че отговаря на всяко негово движение. Този мъж владееше до съвършенство изкуството на любовната възбуда.
Той беше магьосник, жрец. Тялото й бе отворена книга за него.
И въпреки цялата й решимост да го спре, тя просто бе подчинена от умението му. Призна си го твърде късно, защото той вече я бе завладял, бе я дамгосал със своя знак, точно както златната верига, която тихичко прозвънваше по напрегнатия й корем. Неговата верига. Неговата жена. При тази мисъл се задъха. Изведнъж го пожела — да бъде негова собственост, негова любовница, негова само негова. Пулсиращите му слабини бяха доказателство, че и той го иска. Тържествуваща, тя бе сякаш пометена от избухналото желание да го накара да бъде по-настоятелен.
Да го притежава така, както той нея, да го погълне без остатък, да полетят в пламъците към безкрая от огнени искри.
Тя усети, че в този момент е жива, изпълнена с безумен живот. От много дълго не се бе усещала така.
Пейгън погали с ръка едното съвършено розово зърно, докато то болезнено се втвърди, после бавно го успокои, преди да започне отново. Дълбоко потъващите му пръсти повториха същото движение, в началото бавно и дразнещо, а после в див вихър.
— Кожата ти нашепва приказки за невиждани места. Когато тръпнеш така, виждам необятни пролетно-зелени поля. Усещам наслада, която ще ни възвиси до райските небеса. — Сега устните му се долепиха до влажната й кожа, езикът му докосна тъмнорозовото зърно, което жадно пое допира му. Той го захапа и леко го стисна, а единствената преграда между тях беше фината материя на долната й риза. С всяко движение сладкото й мъчение нарастваше.
Внезапно тя страстно закопня да се освободи, между тях да остане само голата й кожа и единствено да усеща устните и пръстите му. От устата й се изтръгна ха слаби задъхани викове и тя се заизвива под него.
Той сякаш предусети копнежа й и за миг дрехата му бе разкопчана до долу. Розовите й гърди изскочиха освободени, молещи докосването на зъбите и езика му. Но Пейгън все още не бързаше. Той само я съзерцаваше. Лицето му поруменя.
Тя го желаеше, тя не се противеше на желанието си.
— Пейгън… — тихо и безпомощно изстена тя.
— О, соколице моя, колко си съвършена! — дрезгаво каза той. Чак тогава се наведе към нея и смъкна ризата от раменете й. Отново отмахна нападалите жасминови цветове от кожата й, а после пое между зъбите си набъбналото розово зърно.