Барет разтреперана заби пети в камъка. Отдавна и съзнанието й не остана място за разум и благоприличие, тя бе прескочила всички забрани. Устните му бяха меки и изгарящи. На тласъци от тях навътре към нея струеше насладата. В началото бе нежен, после груб, защото мъчителният му глад ставаше неудържим. Този глад поглъщаше жизнената му енергия още от мига, в който се видяха в Лондон.
— Искаш ли го, Angrezi? Искаш ли ме сега?
Барет се изпъна като струна. По вените й течеше разтопена лава. Отговорът й прозвуча слаб, изпълнен със сласт.
— О-още!…
До съзнанието й достигна смисъла на изречената дума и тя сякаш се стресна от собственото си безумие. Но и това последно чувство на свян изчезна при одобрителния смях на Пейгън. Пръстите и устните му продължиха да тъкат гъстата паяжина на насладата върху тялото й.
Светкавица… Тя хвърли светлина върху онази нощ в Лондон.
Заедно със светкавицата я прониза страхът.
— Пейгън! О, Господи, не!… Не мога…
— Да, Синамон. Още повече! Сега, докато изгаряш за мен. Докато виждам как насладата нежно те разкъсва. — Пръстите му потънаха дълбоко, все така пъргави и устремени, а зъбите му си играеха с набъбналото възбудено зърно на гърдата й.
Когато тя се извиваше нагоре, Пейгън я посрещаше с нисък гърлен шепот, който дразнеше пламналата й кожа. Когато простенваше, той изпиваше звука с жадни устни.
— Харесва ли ти, Синамон?
Отговорът беше неудържимото трептене на тялото.
И тихите викове, които издаваше, останала почти без дъх.
Когато ръцете му смъкнаха бричовете й, тя се надигна към него, тръпнеща, обезумяла, копнееща за нещо, което не можеше да назове, не можеше да си спомни. Нещо, което може би никога не бе познавала.
Очите му сякаш я поглъщаха бавно и постепенно цялата. Задържаха се на златната верига, която обхващаше тънкия й кръст. Неговият знак. На неговата жена.
Но смътните видения прииждаха и сякаш я повлякоха със себе си. Внезапно Барет видя студените отблясъци от газов фенер. Просветнаха очите на скъпоценни камъни върху сребърен дракон, който злобно се хилеше от катарамата на тежък кожен колан. Той се вдигна нагоре, после отново и отново, докато болката я прониза.
Мили Более, не! Стига! Защо не я оставят на мира!
Тя се сгърчи и изкрещя, искаше да се измъкне, но ръцете му бяха заровени в косата й, а тялото му сякаш я приковаваше към мъхестия камък.
— Не се бори с мен, соколице. Не се бори с огъня, който гори помежду ни. Наслади му се. Изпитай тържеството, че го има, защото той движи земята, осветява луната, подпалва слънцето и звездите по техния свещен път. В този първичен огън няма смърт и страх, няма забрава и спомени.
И след това Пейгън започна да се движи в бавен, сладостен ритъм, който миг след миг изтриваше и пое ледените остатъци от мисъл в съзнанието й. С всяко движение той проникваше все по-дълбоко в нея, поглъщаше постепенно душата й, докато тя тръпнеше, забравила всичко, освен тялото му. Кожата й бе осеяна с дреб ни капчици пот, които се смесваха с водните пръски си водопада.
Той бавно разстилаше в нея засилващото се усещане, увеличаваше пулсациите във всяка клетка на кръвта и потръпващите мускули. Тя се мяташе в пламъци и поемаше освободена тази сладост. Той беше умел до съвършенство и Барет почувства блаженството за първи път в живота си, усети как тялото й сякаш поема от него звуците и започва да пее.
Откъде бе научил всички тези непозволени неща? Каква тайна сила притежаваше той, която я лиши от разум и превърна цялото й същество в едно неудържими желание?
Твърде късно беше за въпроси. Тя усети първа а заслепяваща вълна на насладата.
— Мили Боже, Пейгън, аз… — изстена тя, защото тялото й се разтърси от първите нежни като кадифе конвулсии. — Не, не така!
— Да, соколице. Сега. Докато те чувам да стенеш. Докато ти дарявам твоето собствено кътче от рая.
Сведе глава и продължи да омагьосва тялото й с ръка, с език, с ловките си пръсти. Удоволствието се разгоря и забумтя като вулканичен огън. Пейгън повтаряше отново и отново името й — като нежна молба, като непреклонна заповед.
Отново тъмни и смътни образи нахлуха в нея. Всичко онова беше тук, много близо. Но нещо я задържаше, нещо, изтъкано от спомени и сенки, което сякаш забиваше в нея ледени, невидими остриета.
Защо не можеше да достигне до него? Защо то винаги изчезваше като танцуващ в нажежения пустинен въздух мираж?
— Почувствай го, Angrezi. Поискай го. Приеми това, че го искаш. Когато го направиш, спомни си за зимната нощ. За снега, който се сипеше под фенерите, а в това време преминаваха в тръс коне. Помисли си за един мъж… който е бил самотен твърде дълго и който бягаше от миналото си.