— Моля те. — това беше жената в нея, прозвуча дълбоко и страстно и в отговор в очите му се разгоря същото желание.
— О аз ще го направя, мила моя. Преди да е залязло слънцето ти ще изпиташ такива наслади, за които никога не си подозирала, никога не си сънувала.
Барет потръпна, защото разумът й отново се обаждаше, убеждаваше я, че за такива неща не бива даже да се говори, а какво остава… Но как да го отблъсне, когато всяко докосване до нея бе толкова естествено и първично. Когато чрез него тя искаше да прикрие страха си, който все още я разяждаше?
Внезапно тя осъзна какво е да бъде жена. Жена на Пейгън.
И реши че ще намери начин да го накара да простене така още веднъж. С това щеше да започне.
Тя прокара ръцете си под него и здраво ги притисна до бедрата му. Отметна назад глава и втренчено го погледна. Пулсът й биеше в ушите като бурни вълни на океанския бряг. Тя се надигна и погали с устни тила му. Той рязко затаи дъх. Барет почувства как по бедрата й се разлива топлината му.
Това я накара да се усмихне — с усмивката на жените, които побеждават откакто светът съществува. той я искаше.
Боже Господи, колко хубаво е да я желае, колко опияняващо беше да управлява тази сила. Това й вдъхна желание да продължи.
Тя хвана със зъби едно тъмно косъмче върху гърдите му и го подръпна. Той застина преди дълбоко да въздъхне.
— Докосвай ме, съблазнителке. За още една такава целувка ще имаш душата ми.
Сведе глава и леко задържа ухото й със зъби, а после го захапа.
Тя тихо извика — уплашена и възторжена, ликуваща и отчаяна. Тогава същият женски инстинкт я накара да извие гърба си като котка, да притисне тялото си още по-силно към горещите му пръсти.
Усети как тялото му се разтърси, чу как сърцето му заудря неудържимо, а от тялото му върху нея сякаш се посипа жарава.
Очите й святкаха като синьо-зелени сапфири. Галеше стегнатите му рамене и го гледаше, без да отмества очите си. Изведнъж тя стана ловецът, хищникът, който се възбужда от миризмата на жертвата си.
Гърдите й се притиснаха към полуразкопчаната му риза, жадуващи тялото му силно да се притисне върху нейното.
Жадуващи да получат доказателството, че тя е пълна с живот, с божествения живец на живота.
Пейгън се вкопчи в стройните й бедра. Лицето му бе напрегнато от едва сдържаното желание, докато тя разкопчаваше останалите копчета на ризата му и ги откъсваше, когато те не се подчиняваха на треперещите й пръсти. Отривисто я издърпа от бричовете и я смъкна от раменете му.
Тогава застина. Бялата превръзка на едното му рамо й напомни за раната.
— Но, Пейгън, ти не можеш… трябва… раната ти… трябва…
Той я прекъсна с ръмжене, докато пръстите му си траеха със зърната й.
— Забрави за това, Angrezi Мили Боже, имам друга рана, която ме боли невъобразимо по-силно и само ти можеш да я излекуваш! — и продължи с думи, в които зазвуча открито преклонение, докато очите му я поглъщаха: — Какво си ти, сладка изкусително? Нимфата, на която принадлежи това езеро? — погледът му стана тъмен и властен: — Но това няма значение. Каквато и да си, аз ще те имам, Синамон. И този път, в името на Шива, аз ще поема огъня ти, когато си притисната до мен и настъпи върховният миг.
От устните й започнаха да се отронват тихи, накъсани въздишки, докато плъзгаше езика си по гъстите косми на гърдите му.
Той промърмори нещо на хинди, а ръцете му се докоснаха до краката й. Пръстите му се разтвориха и силно я притиснаха към гранитните му бедра. В отговор езикът й се насочи и потърси едно от плоските зърна на гърдите му.
Намери го.
Пейгън за миг остана неподвижен.
— Езикът й бавно започна да се движи около зърното, с влудяващи движения. Тя не мислеше, не осъзнаваше какво прави, движена от дълбокия инстинкт на жената. Внезапно почувства, че всичко това й е познато, част от първичния буен танц на живота. И тя се превърна във всички жени, живели до момента, и пое огромния натрупан опит.
Пейгън с ръмжене сграбчи бедрата й и ги вдигна нагоре към твърдия си като камък член.
Тя се изви, обезумяла в стремежа да научи повече, да усети всяка частица от него. Допря се и се задвижи, а после обви дългите си крака около кръсти му.
В същия миг зъбите й захапаха чувствителното му зърно и той дрезгаво извика, като отметна глава назад, заслепен от болка и удоволствие.
— А-а-а, ти ще ме убиеш, Синамон! — внезапно копринената дреха, която беше единствената преграда между тях, се превърна в светотатство. — Съблечи ме! Боже, искам да те усещам с цялото си тяло, притисната и гладна за любов. Искам да те разгорещя и да те влудя, да забравиш за разум и благоприличие, да станеш толкова необуздана, колкото може да бъде жената. Но първо…