— Боже Господи, Барет, ти си… толкова тясна. Толкова си стегната! О, Боже, гори за мен, Angrezi! Изгори ме!
Властните му думи я разтърсиха. Усети странен огнен вихър, а после прохладата на проникването му. И той бавно си проправи път и потъна дълбоко в нея, до дъно.
Не, още по-дълбоко. Чак до сърцето й.
Огромен, напрегнато пулсиращ и изгарящ, той беше в нея, срещу нея, около нея — навсякъде, стигаше почти до самата й душа. Той стенеше, бавно се оттегляше от нея и се задъхваше, когато ръцете му я насочваха за ново проникване. Всяко движение беше едновременно начало и край на едно единение, което се раждаше във огнения вихър на насладата.
— Още, Angrezi Дай ми всичко! Аз искам всяка твоя тръпка, всеки твой стон. Искам пърхащото ти сърце в ръцете си. Искам тялото ти, сладостно и изгарящо, когато влизам в тебе!
Барет стенеше и се повдигаше срещу него, зашеметена от желанието. Той беше нажежена стомана и нежно кадифе, безогледен завоевател и самоотвержен защитник.
Той беше Пейгън — мъжът, който отново я върна към нейната същина.
Тогава тя усети, че отново се появява сребристата вълна на удоволствието, този път по-дълбоко, и цялостно, защото той беше проникнал дълбоко в нея, защото я бе зародил и подпалил с огъня на собственото си желание. Заби ноктите си в раменете му, изви се като лък и застена, ослепена от нажежените до бяло експлозии на екстаза.
— О, Господи…
— Ти дали си… аз може би… — прошепна Пейгън с тревожен глас.
— Да, Пейгън, да!
Тя извика зашеметена, защото го усети да прониква още по-дълбоко и смъртно осъзна, че досега той се е въздържал, само я е подготвял за пълното й обладаване. Тя се изпъна, за да поеме топлината му, почувства, че нейният огън го залива на вълни.
Замята се неудържимо, защото го пожела с неудържим копнеж, желаеше да се слеят и да замрат така, окъпани от последните кървавочервени отблясъци на залеза. И здраво притисна твърдия му мускул, дълбоко потънал в нея, сякаш се разтвори и го пое като във влажна и гореща длан.
Движенията й бяха инстинктивни, първични и естествени.
И Пейгън не издържа:
— Всемогъщи Боже, Angrezi — той отметна глава И с мощен тласък потъна в нея докрай, стенейки от насладата на последното й конвулсивно разтърсване.
Тя го искаше, искаше всяка частица от него и го получи. Удовлетворена се подчини на властното му завладяване. Всяко плъзгане навътре беше докосване до самия рай, целият живот, събран в един миг — от първата глътка въздух, през събуждането на узрялата плът, до самата смърт. Бавното оттегляне раждаше мига на преситения покой, извън времето и пространството.
През тези неземни мигове Пейгън даде на Барет повече познания за живота, отколкото тя изобщо беше предполагала, че съществуват. Научи я на неща за самата нея повече, отколкото се бе надявала някога да разбере.
— Господи, Angrezi… Не мога… а-а-а…
И по устните й засия усмивка на удовлетворение, Когато почувства, че най-накрая той бе изгубил контрола над себе си. Пое го в себе си, сякаш му даваше спасение и дом, далеч от сенките на Канпур, далеч от зловещите пламъци на омразния рубин. Даде му всичко, което бе копняла да му даде още през онази нощ, когато той бе спасил живота й на два пъти. Даде му себе си.
Защото сега вече си спомни, не всичко, само някои разпокъсани образи, но достатъчно, за да разбере, че той е бил там.
И когато Пейгън с мъка си пое дъх и рязко потъна до дъно в нея, тя се отвори пред безумното му желание, усети мъжката сила и яростта му, а после съкровените вълни на влажната течност, които се изляха дълбоко в нея. Искаше и това.
В този миг Барет разбра, че Пейгън е намерил своя рай, както и тя самата, независимо колко дълги години, изпълнени с терзания и предателство, оставаха зад него.
Те заедно стигнаха до този рай — заслепени и тръпнещи, слели телата и стоновете си.
Последната й съзнателна мисъл, преди да потъне стремглаво в бездната на блаженството, беше, че този момент е бил съдбовно предопределен. Късмет, както го наричаше Пейгън. И независимо дали имаше памет или не, тя се закле да отдаде всичките си сили, за да запази този непоколебим и покоряващ мъж само за себе си.
След тези райски секунди в тях бавно започна да се връща усещането за място и време. Дори в този момент Пейгън здраво я държеше в прегръдките си и потръпваше. Не след дълго страстта отново избухна. Очите й все още бяха замъглени и невиждащи, когато той проникна в нея, дишайки с усилие. Зарови ръце в косата й, притисна се до болка в тялото й. Нейното име беше на устните му, когато се извиси до върха на своето блаженство. Шепнеше нейното име, когато почувства в отговор конвулсиите й, които го разтърсиха.