Така е по-добре, хладно помисли Барет. Тя бе сигурна, че ако той пръв я заговори, тя няма да издържи и ще се разплаче. „Няма да позволя нито той, нито които и да било друг мъж някога да видят сълзите ми“, закле се англичанката.
Това беше причината сега да изправи гордо рамене и да вирне деликатната си, меко оформена брадичка, скрила зад тази маска на безразличие болката и копнежа си.
Та нали имаше несравним учител…
— О, Хедли, никога досега не съм подозирал колко дяволски приятно е да се завърнеш у дома — Пейгън взе на един дъх стъпалата и сграбчи ръката на побелелия мъж с кокалесто лице и орлов нос, който го очакваше пред полирания до блясък портал на Уиндхевън.
Мъжът — управител, ординарец и приятел едновременно — отговори на Пейгън с една от редките си усмивки и енергично разтърси ръката му.
— Дяволски приятно ми е да те видя, Тигър, ако мога да си позволя смелостта…
Пейгън повдигна вежди.
— Че тя някога липсвала ли ти е, нещо не си спомням, суров шотландецо.
— Е, все пак в късата ми памет не се навъртат чак толкова истории за въоръжени туземци, леопарди и куршуми на наемни убийци, капитане.
— Дяволите да ме вземат, ако и този път не ме хвана на тясно. — Гласът на Пейгън изведнъж стана сериозен. Той се канеше да продължи, но забеляза как кокалестото лице на Хедли се свъсва от недоумение.
— Как се казва… — възрастният мъж премигна и потърка очи. — Жена, за Бога! Кълна се в дъха си! Божичко, Пейгън, нима това наистина е жена!
Пейгън се скова, усещайки присъствието на Барет зад себе си така осезаемо, сякаш го докосва. Стори му се, че въздухът около него затрептя, наситен с топлината и мириса на тялото й. Сякаш току-що близо до него бе разцъфнал жасминов храст.
Лицето на англичанина се скова в мрачна, сурова гримаса.
— Хедли, запознай се с… ъ-ъ-ъ… мис Браун. Можеш да я наричаш Барет. Тя ще остане с нас няколко дни, докато организирам охраната й до Коломбо.
— Мили Боже, Тигър, къде… та това е… ти не ми каза нищо за… — Шотландецът промърмори още нещо под носа си и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли. — Но… разбира се, Тигър.
Той протегна жилавата си, кокалеста като лицето му, ръка към жената.
Барет сковано се здрависа.
— Мис Браун, имам честта да ви представя полковник Адриан Хедли. Той ще ви покаже стаята ви и ще бъде на ваше разположение за всичко необходимо.
Хедли премигна още един път.
— Елате, мила. Ще ви заведа хубавичко да си отпочинете. Старият полковник ще се погрижи да бъдете добре настанена в единствената цивилизована стая на този огромен езически храм, който Тигъра толкова настояваше да построи. Забелязахте ли мавританските арки? „Паметник на грандиозната му самовлюбеност“ — така ги наричам аз. Да, мила моя, познавам Деверил от времето, когато изправен не беше по-висок от териер. Та оттогава самолюбието му може да се сравнява единствено с твърдоглавието му.
Полковникът потупа ледените пръсти на Барет и пъхна ръката й под мишницата си докато влизаха в къщата.
— Студено ли ви е, мила? Но защо се учудвам? Оня юначага с гореща кръв ви е влачил по хълмовете още преди слънцето да е изгряло. Чудесен начин да пипнеш малария!
Барет едва смогваше да възприема приказките му. Имаше чувството, че е попаднала в калейдоскоп, в който образите лудо се въртят. Тук всички бяха дружелюбни с нея, нормални. Сега обаче, бяха някак чужди.
В момента полковникът я водеше по един коридор с облицовка от тиково и палисандрово дърво. Барет усети как красотата на къщата я завладява като наркотик, впръскан във вените й. Дори въздухът беше сладостно тежък, наситен с аромат на лимон, камфор и сандалово дърво.
„Толкова е красиво“, мислеше си тя.
„… и безкрайно чуждо.“
Англичанката се опита да вникне в смисъла на думите, които полковникът редеше.
— …само си почивайте, мила. Без съмнение ви трябва време, за да се възстановите. — Хедли дрезгаво се изкашля. — Да се освежите и всичко останало. Мита ще се погрижи за вас. Не правете нищо друго! Само си почивайте!
Устните й потрепериха. Сега тя наистина с мъка успяваше да запази самообладание. Несвързаното бърборене на шотландеца донякъде я успокояваше, но в същото време ужасно я объркваше след умората и напрежението от последните дни.
— Звучи… звучи прекрасно. Много сте… мил.
Отговорът й бе съвсем сдържан. Барет дори не намери сили в себе си да се усмихне. Промяната бе толкова рязка, толкова голяма… Предната нощ тя бе спала в задушна палатка сред безпощадната, знойна джунгла. Дори тази защита тогава й носеше облекчение. Защото бе заобиколена от непознати туземни жители, от крещяща с контрастите си и опасностите природа…