А сега… Сега Барет се разхождаше сред разкоша на дворец, в който дори и най-смелият лукс бе реалност. Нищо не й пречеше да се почувства като принцеса тук. Въпреки всичко обаче, очите й оставаха мрачни. Пред нея постоянно заставаше студеното лице на Пейгън, здраво стиснатите му устни.
Барет яростно се опитваше да забрави твърдата решителност в гласа му, когато бе обявил намерението си да я отпрати далеч от Уиндхевън колкото е възможно по-скоро.
Тя бе очаквала тези думи. Защо тогава я нараниха толкова жестоко?!
— Е, хайде, хайде. Не се сърдете на Дев. Понякога той е доста груб, но и той си има топло кътче в сърцето. — Жилавите старчески пръсти потупаха ръката й. — Да, той е като кокосов орех — твърд и бодлив отвън, а отвътре мек. Единственият проблем е да пробиеш кората, нали разбирате?
Барет не разбираше. Това дори не я интересуваше.
Единственото нещо от значение за нея в момента бе мекото легло и горещата баня, а после да спи… да спи цяла вечност.
Кабинетът на Пейгън бе мрачен, с облицовани с кожа и махагон стени. Имаше много мебели, но не беше претрупан, както повечето чисто мъжки помещения. В привидния безпорядък се усещаше удобство и практичност.
В средата на стаята имаше две кожени кресла поставени едно срещу друго. В едното от тях, изпружил дългите си крака, седеше Пейгън.
— И така, Деверил, какво — по дяволите — прави и къде скита досега?
Хедли стоеше изправен до тежкото бюро от палисандрово дърво, отрупано с неразтворени писма, снимки, сметки и купища вестници, изпращани от Лондон със седмичната поща. Приятелската реплика на стария полковник прозвуча напрегнато, кокалестото му лице се бе издължило от неодобрение.
— Не пророни нито дума на тази млада жена. Тя също. И сляп да бях, щях да видя, че и двамата имате да си казвате нещо — продължи той.
Пейгън се изправи и нервно отиде до махагоновия бюфет, зад чиито витрини имаше много кристални чаши и бутилки. Той си наля два пръста уиски и го изпи наведнъж.
— Не е ли малко рано?
— Само едно в моя чест. За завръщането ми. Сам се поздравих — промърмори мрачно той.
Пейгън обаче знаеше, че дори и в този миг не е останал сам със себе си. Върху бузата си имаше белег, а по рамото му ясно личаха следите от зъбите й. Белегът под окото му вече не беше единственият. Рамото му още не беше зараснало. Всъщност, тези болки сега нямаха значение за него. Измъчваше го единствено пустотата в сърцето му.
И все пак, нито един страничен наблюдател не би се досетил за бурята, която бушуваше в душата на плантатора. Пейгън остави бутилката обратно в бюфета и отвори капаците на прозорците. В стаята нахлу светлината на зората.
През прозорците се разкриваше прекрасна гледки. Чаените полета, на няколкостотин метра разстояние от къщата, тревата на моравата пред нея — всичко зелено искреше с хилядите малки диамантени капчици на утринната роса. Облаците все още не се бяха разпръсни ли и въздухът сякаш тежеше от аромати — жасмин, червен ясмин, лимони и рози.
Пейгън се навъси и втренчи поглед в празната чаша, която бе забравил в ръцете си.
За Бога, защо всяко стръкче трева, всеки проклет ароматен цвят му напомняха за нея?
— Ти си я довел тук въпреки волята й. Прав ли съм?
Гласът на Хедли дойде до него откъм полирания китайски параван. Полковникът беше неподвижен. Изражението на лицето му също бе застинало.
— Били мой Адриан, нима не познаваш характера ми, че ми задаваш подобни въпроси? — Спокойният глас на Пейгън без съмнение предвещаваше буря.
Малцина бяха мъжете, които биха си позволили да говорят с Деверил Пейгън по този начин и полковник Адриан Хедли бе един от тях. Дългото им приятелство, преминало през най-тежките и най-хубавите години от живота ми, даваше на всеки един правото да бъде до болка откровен. И Пейгън преглътна гнева си, отпусна се спокойно в креслото и се взря в сивите очи на шотландеца.
Хедли от своя страна не се поколеба да използва разположението на събеседника си.
— Точно защото много добре те познавам, Деверил, затова те питам. Жената е красива и от добро семейство, ако не ме лъже интуицията. Тя обаче едва прикриваше враждебността си в мига, когато за първи път я зърнах на пътеката заедно с Нихал. Ти също. И все пак, ако не се лъжа, още не си отговорил на въпроса ми.
Първото желание на Пейгън бе да излъже. После бързо промени намерението си. Той несъзнателно повдигна единия си крак, загледа се в прашния си ботуш и въздъхна.