Барет бе затворила очи, отпусната във ваната Удоволствието от горещата, силно ухаеща вода, плъзна по цялото й тяло.
Двете жени сякаш бяха постигнали помежду си тайно споразумение — нито една от тях не отваряше дума за мъжа, който неотстъпно беше в мислите и на двете.
А този мъж бе суровият и мастен господар на Уиндхевън.
Няколко часа по-късно Барет се стресна в съня си. Тя скочи, сърцето й щеше да изхвръкне от уплаха. Тишина.
Стаята бе огряна от бледата кехлибарена светлина на единствения маслен фенер. Прозрачната противокомарна мрежа около леглото й леко се олюляваше докато вятърът навън яростно блъскаше дървените капаци на прозорците.
ТуП-туп. ТуП-туП-туп.
Барет въздъхна с облекчение и отново си легна разпознала шума. Само след секунда обаче, тя долови друг звук — едва доловимо свистене.
„За Бога, само не още една змия!“ — помисли си Барет и боязливо заопипва с поглед сенките в стаята които оскъдната светлина на фенера не можеше да разпръсне. Отново чу същия ритмичен звук.
Жената замря. Да, наистина приличаше на тихо равномерно дишане на дълбоко заспал човек. Първата й мисъл бе, че това сигурно е Пейгън, излегнал се в креслото до вратата, скрит от светлината на фенера. Креслото обаче беше празно.
В следващия миг Барет различи сянката на човек свит на кълбо върху постеля, поставена срещу вратата. Пейгън бе изпратил някой от слугите си да я пази. „Сигурно си е помислил, че по този начин би попречил и на нощните й разходки“, досети се жената.
Изведнъж я заля тъгата за нещо загубено. Вълната бе толкова силна, че почти я задушаваше, заслепяваше я дори.
Все пак, Пейгън беше прав. Това, което се случи между тях при водопада, бе огромна грешка и колкото по-скоро забравеше за нея, толкова по-добре. Пейгън явно вече бе забравил.
Барет едва успя да сподави горчивия си смях, предизвикан от иронията на несъответствието. Сега тя с усилие на волята се опитваше да забрави, докато до този момент непрекъснато се беше мъчила да си спомни.
За останалото, което Пейгън й бе наговорил, жената се постара да не мисли. Тя не можеше да повярва, че той наистина е този безмилостен убиец, за какъвто се представи. Въпреки суровия му характер, в който нямаше място за милост. „Ако Пейгън наистина е убивал — помисли си тя, — сигурно го е правил, за да не бъде убит той.“
Англичанката дълбоко въздъхна и зарови глава и меката възглавница. Споменът за мъжа с очи като оникс не излизаше от главата й. Барет яростно удари възглавницата с юмрук.
„А нима вече забрави последното, което той разкри пред теб? — човъркаше я предизвикателно вътрешният й глас. — Той е незаконороден, със смесена кръв. Нима е възможно такъв човек да те вълнува? Не ти ли призна какъв злодей е бил, дори към собствената си майка?“
Барет заблъска възглавницата. В един момент даже си представи, че това са гърдите му.
Безсънието я измъчваше още дълго време. В продължение на няколко часа мисълта за това какво блаженство бе изпитала, докато се любеха на полянката; водопада, не излизаше от главата й.
И все пак, въпреки че греховете на Деверил Пейгън със сигурност бяха стотици, Барет не успяваше да повярва, че това, което той така изчерпателно й бе признал, е истина.
40.
Пейгън отвори вратата на кабинета си и излезе на верандата.
Луната разстилаше сребристото си великолепие над тъмните, строени като войници гъсто един до друг хълмове. Имението бе притихнало и прозорците на голямата къща отдавна не светеха.
Сградата още се строеше. Дългото южно крило бе покрито с дървени скелета. Един ден цялата къща щеше да бъде облицована с камък, но сега изглеждаше някак разнородна. „Като стопанина си“, помисли си Пейгън.
Лицето му бе мъртвешки бледо от умора. След разговора с полковника, той остана, потънал в размисъл и все още не беше лягал. За последните единадесет часа Пейгън бе обходил три от чаените полета в низината, внимателно бе проверил двата нови опитни сорта, бе поправил една от пещите за сушене, дори се бе нагърбил с разрешаването на дребен спор между тамилските берачки.
Но през цялото време бе мислил само за едно.
За жената, която беше като тропическата зора. За, жената, която спеше през три стаи от неговата.
През целия ден пръстите му искаха да се вмъкнат през затворената врата от тиково дърво и да я грабнат. И да навлезе дълбоко в нея, преди тя още да съзнава какво се е случило.
Той, разбира се, не го бе направил. И за да забрави, се постара да изчерпи докрай силите си, да направи всичко, останало несвършено до момента в имението, без значение дали работата е досадна или незначителна.