Сега обаче полята вече спяха под зоркото хладно око на сребристата луна, а Пейгън бе свършил всичките си задачи за деня.
Вече нямаше с какво да отвлече мислите си от нея.
„Опомни се, човече! С жена като тази можеш да затънеш дълбоко и никога да не изплуваш, тя ще те оплете в мрежите си още преди да се усетиш.
А може би вече го е направила!“
Плантаторът промърмори някаква ругатня и се загледа замислен в евкалиптовите дървета до сушилнята. Те се огъваха и стенеха под напора на нощния вятър.
„И все пак, един поглед не би навредил на никого“, каза си най-накрая Пейгън. Толкова бе просто. Освен това изкушението да я погледа заспала не бе толкова силно, че да го възбуди.
Като се прибавеше и нечовешката умора, мъжът се усъмни, че е способен на нещо повече от невинен поглед.
Увлечен да се залъгва и самоубеждава, Пейгън внезапно осъзна, че е спрял пред вратата на Барет. Той сам бе проектирал верандата така, че през горещите месени в стаите на южното крило вятърът свободно да прониква и да ги проветрява.
Тогава не се бе досетил, че такова разположение би могло да има и други, не така явни предимства.
Дългите му пръсти се прокраднаха по рамката на вратата и освободиха спуснатото резе. Стаята се разкри пред очите му като в сън. Точно в средата й лежеше една крехка фигура, чиято златиста коса се бе разпиля ла върху белите ленени чаршафи.
Дъхът му внезапно спря. Пръстите му се впиха и дървената рамка на вратата.
„Красива е…
Господи, нима е справедливо едно толкова красиво същество да властва над друго…“
Бавно и безшумно, мъжът премина през слабата светлина на фенера и сянката му падна като черен облак върху бялата постеля.
Барет нервно потрепери, сякаш усети присъствието му, и пръстите й се вкопчиха в бродираната калъфка на възглавницата. Тя промърмори нещо несвързано. Фината й ръка сграбчи кичур медноруси коси, за да закрие с тях лицето си, и може би да го предпази от светлината.
С издължено от напрежение лице, Пейгън се наведе и много нежно върна кичура на мястото му. Златистата й коса сякаш погълна пръстите му в копринената си мекота, а след миг само и него самия, потапяйки го в сладостните спомени.
Този бляскав ореол се бе разпилял над лицето му, когато я любеше при водопада. Косите й бяха като слънце, което го изгаряше с неотразимата си страст и великолепие…
Да, тогава наистина бе красиво. Едно необуздано, заслепяващо тържество, каквото той не бе познавал до този момент и за каквото не бе мечтал.
И в същото време беше грешка, непростима слабост, която той се закле пред себе си никога вече да не повтори.
Навън, зад черната завеса на нощта, се чу далечният рев на леопард, сякаш за да припомни за опасността, която винаги ги дебне. Лицето на плантатора стана сурово.
Господи, как искаше сега да я докосне, да извае тялото й по своето, да чувства как кадифените й бедра обгръщат мъжествеността му до… до мига, в който отново настъпи блаженството.
Да, но тя принадлежеше на един свят, който Пейгън бе отхвърлил отдавна, а и той самият никога не би могъл да я накара да приеме живота тук — в Уиндхевън. Пейгън изруга, отдръпна ръката си от меднорусото гнездо и я напъха дълбоко в джоба си. Кожата му, сякаш бе изтръпнала от докосването до нея.
„Зарежи я, глупако! Имаш толкова други проблеми, а мислиш само за тази прелъстителка, изпратена ти от чакала Джеймс Ръксли.“
Пейгън стисна до болка зъби, внимателно повдигна ръката на Барет и я пъхна под одеялото. После дълго стоя до леглото й, вглъбен в мислите си за хиляди прекрасни неща, които биха могли и би трябвало да се случат между тях двамата, но за човек като него щяха да си останат завинаги недостъпни. Всяка следваща мисъл бе по-горчива от предишната.
В тези часове на нощта той трябваше отдавна вече да спи или поне да се отпусне и да отмори. Тялото му пулсираше от умора, натоварването през тези дни беше направо нечовешко, но дори да легнеше, знаеше със сигурност, че няма да може да заспи.
Не и когато мекото сатенено тяло на Барет бе на няколко метра от него.
Пейгън рязко се обърна и побърза да се отдели от жената, така силно желана от него. Той излезе на верандата, запали една от силните си малайзийски пури и дълбоко пое дима. В един миг очите му станаха сурови. Той отново се запита, как ли се е чувствал Ръксли, когато е открил, че дори тя не е възбудила способностите му на мъж.
А може би, след като се пребореше с чакала…