Пейгън нервно тръсна глава. Всичко това бяха само празни фантазии. Грозяха ги толкова други опасности.
Да, той трябваше да я отпрати оттук. Всяка минута, всяка секунда, прекарани в нейно присъствие, разбиваха на пух и прах самоконтрола, който той се опитваше да си наложи. Беше само въпрос на време пожарът да избухне отново. Беше се случило вече няколко пъти. Последният път — при водопада.
Следващият път едва ли щяха да имат късмета да избягат от човека или звяра, който излезеше насреща им.
Да, той трябваше да я остави да си тръгне, трябваше да я накара да си тръгне. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Няколко часа по-късно, когато луната се бе изкачила високо на небето и обливаше със сребристата си светлина чаените полета, Пейгън все още стоеше пред вратата на жената, облегнат на парапета от тиково дърво, загледан в мрачния, неспокоен свят на нощта.
Нямаше друг избор. Оставаше само да реши къде да я изпрати — дали при Маккинън, стария му приятел от Калкута, дали при възрастната вдовица в Брюксел, на която наскоро бе направил услуга, или пък в луксозния, но дискретен дом за удоволствия в Макао.
Където и да е, помисли си мрачно Пейгън, само по-скоро! Острата, пронизваща болка в стомаха му бе засилена и от предчувствието, че нещо се надига около Уиндхевън и може да избухне всеки миг. Ръксли имаше шпиони навсякъде. Най-прясното доказателство беше следата от ботуш на англичанин, която бе забелязал до пътеката преди три дни. Ръксли сигурно вече знае, че последният му агент — русокосата красавица — се бе провалил и пред него оставаше само един изход. Да я унищожи.
Барет се събуди от лекото поскърцване на метал и шумолене на коприна. Смътните откъслечни образи от съня бавно се отдръпваха. Някои от тях бяха истински, други — измислени. Тя тихо изстена и подскочи в леглото. Тялото й бе сковано. Беше трескава.
— Толкова съжалявам, че memsab се събуди.
Да, това беше Мита, а не зловещият странник от сънищата й. Мъгливата вихрушка от спомени бавно утихваше. Пулсът й стана по-спокоен и равномерен. Зад Мита две слугини с мъка пренесоха през прага някакъв огромен куфар и го оставиха до стената.
— Тигъра е приготвил такива красиви неща за щастливата memsab.
Индийката отпрати с отсечен жест жените и отвори капака. Пред очите на Барет се разкри изобилие от платове, материи и цветове.
— Куфарите току-що пристигнаха от Коломбо. Sahib трябва да е пратил носачи веднага, щом ви е открил.
Мита започна да изважда от куфара ефирно нежни коприни, искрящи от цветове, и дамаски с вплетени в тях златни нишки. Всяка следваща дреха бе по-красива. Всичките рокли бяха дълги, с богато надиплени поли и изящно подчертана талия.
С истинско благоговение индийката извади от куфара рокля от аленочервен брокат, бродиран с кадифени рози.
— О! Всички са съвсем по мярка, — memsab. Тигъра има набито око, нали?
Барет беше сигурна, че е така, дори без да премери дрехите по тялото си. Както всичко, което Пейгън й бе дал да облече досега.
Мита ахна, не успя да сдържи изумлението си, когато извади следващата рокля. От ръцете й като водопад се разпиля синьо-зелена батиста.
Същият цвят като очите на Барет.
Англичанката бавно прокара пръстите си по моарираната коприна. Беше плътна и едновременно някак въздушна. В този миг главата й забуча от познатото до болка напрежение, пред очите й отново падна пелената на смътните спомени. Стори й се, че е пипала такава коприна и преди.
Да, някога тя бе имала точно същите копринени рокли, във всички цветове и модели. В мисълта й внезапно изплува образа на малко, слабо момиченце, което разсеяно поглежда отражението си в голямо овално огледало и премерва една след друга роклите.
Образът обаче бързо се изгуби и Барет разбра, че това е било много, много отдавна. На негово място бавно заплуваха размазани силуети, а заедно с тях и предчувствие за опасност.
Пръстите й се отдръпнаха от коприната като опарени.
— Memsab трепери. Студено ли ви е? Ще наредя да затворят прозорците.
— Нищо ми няма, Мита. Просто… Мислех си за нещо.
Барет решително вирна брадичка и се изправи.
— Добре тогава. Полковникът ви чака в гостната. Memsab трябва да побърза.
Англичанката едва се сдържа да не зададе първия въпрос, който тежеше на устните й. Не, след малко сама щеше да разбере дали Пейгън също е долу. Внезапно спря и подуши въздуха.
— Каква е тази миризма, Мита? Остра и сякаш с привкус на дърво.
Мита сведе очи и започна да усуква около пръста си подгъва на една от роклите.
— Това е миризмата на Тигър-_sahib_. Той пак пуши онези малайзийски пури. От това разбрах, че той… той е бил в стаята ви.