Мъжът забави хода си и спря пред затворената врата.
Барет имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, пулсът й чукаше в слепоочията. Тя се молеше Пейгън да продължи, молеше се да не й се налага да застава лице срещу лице с него. Усещаше, че все още е странни беззащитна, че не може да се справи с хаоса от чувства в душата си.
В същия миг дочуха гласа на Нихал.
Пейгън бързо подмина вратата и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Остра болка на съжаление прониза Барет.
Чак тогава тя си пое дъх и осъзна, че през цялото време е сдържала дишането си.
— Разбирам, мила. — Въпреки че бяха потъмнели от напрежение, очите на полковника в никакъв случай не бяха враждебни. — Доста често съм ставал свидетел на подобно вълнение и прекрасно познавам признаците му, нали разбирате? Да, да… Жените си падаха по Деверил още на времето, когато беше петнадесетгодишен хлапак. Още тогава в него имаше нещо диво, някаква циганска необузданост, която ги привличаше както пламъкът привлича красивите нощни пеперуди.
Барет потрепери. В съзнанието й болезнено се върна образа на изпепелената пеперуда. Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Ръцете й не можеха да си намерят място.
— Няма защо да отричате. Всъщност, не е нужно да казвате каквото и да било. Аз прекрасно разбирам всичко.
Няма защо да отричаш…
Барет се вцепени. В главата и отново закънтя познатото барабанене.
Няма защо да отричаш… защо да отричаш…
Думите монотонно се повтаряха — като заклинание.
Треперещите й ръце притиснаха слепоочията й. От ъгъла на стаята изплува сянка, която се усмихваше, а чертите на лицето оставаха неясни. Тя го чуваше, чувстваше го, но когато се обърна, сянката изчезна.
Барет осъзна, че спомените й се връщаха. Сякаш никога не бяха я напускали. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да ги сграбчи. „Да пожелае да ги сграбчи“ — така й бе казал Пейгън на поляната.
Тя стисна очи и разбра, че сега вече наистина щеше да си върне миналото, което досега й бе убягвало.
Няма защо да отричаш… защо да отричаш…
Стори й се, че към нея със ситни, бързи стъпки се доближава малък, сивкав плъх. Белите му зъби се оголваха заплашително и се нахвърляха върху всяка част от тялото й. Това бе Страхът.
„Искам да си спомня“, повтаряше си с ожесточение Барет. „Трябва да си спомня.“
— Барет, мила… — гласът на полковника бе приглушен, толкова глух, като че ли идваше от много далече.
Тя го почувства. Страхът го скриваше зад себе си, но то я чакаше.
„Вземи го, Брет! Поискай го и ще бъде твое!“
— Няма защо да отричаш… — Барет повтори думите си на глас, в началото по-тихо, после по-силно и заедно с това силата им нарастваше.
Стори й се, че вече е успяла донякъде да събере разпилените парчета… Заедно с това растеше и Страхът. Имаше чувството, че в един миг плъхът ще я разкъса и тя ще се превърне в хиляди болезнени, гърчещи се парченца.
Барет се държеше, напрегнала волята си да му устои, докато в един миг тракащите челюсти потънаха в мрака, от който бяха дошли и осъзна, че миналото й вече стоеше пред нея. Трябваше само да отвори очи, за да го посрещне.
— Добре ли сте, мила? Може би малко бренди…
Гласът на полковника вече бе по-близо, но все още й се струваше чужд. Сякаш й говореха на език, който тя не разбираше.
Барет не му обърна внимание. В момента бе погълната изцяло от безличните сенки, надничащи от мрака.
„Да, искам го! За Бога, трябва да го приема. Заради самата мен. Заради Пейгън!“
Най-после тя отвори очи и видя пред себе си разтревоженото лице на Адриан Хедли. Синьо-зеленият й поглед премина през него и се вторачи в мрака зад гърба му. Тъмнината там ставаше все по-гъста, разстилаше се към тях със стъпки, отмервани с ударите на сърцето й.
Спомените се връщаха при Барет. Те блестяха в мрака като отблясъци от разпилени стъкла. Някои бяха сладки, други горчиви, трети — непоносимо мъчителни, докато…
Докато в един миг всичко дойде на мястото си. Всяко парченце от миналото зае позицията си в кристала, наречен Памет.
Светлината беше толкова ярка, че я заслепи и в гърдите й се надигна ридание.
— Мило мое момиче! Мис Браун! — силните, мускулести пръсти на шотландеца стиснаха ръката й с учудваща енергичност. — Трябва да ми кажете какво ви безпокои.
Барет дори не помисли да излъже.
— Може да ме наричате Брет, полковник Хедли — каза тя. Гласът й бе неестествено рязък и висок. — Просто Брет. Всички мои приятели ме наричат така. А що се отнася до… Никога не съм обичала името Браун — очите й бяха огромни. — Ако държите на формалностите, наричайте ме Уинслоу. Нали разбирате… Аз си спомних. Господи, вече знам всичко!