— А нима мислите, че не съм свършила? Мисля, че се изразих пределно ясно. Така ли е, полковник Хедли? — очите й не се отделяха от лицето му.
— Да, защо… Много ясно. Но…
Полковникът рязко млъкна, защото Пейгън внезапно стана, сграбчи Барет за раменете и я вдигна от стола й.
— Не, не я довърши! Все още не си казала кой те е изпратил тук! — после се овладя. — Искам да чуя и останалата част от историята, мис Уинслоу.
Барет конвулсивно свиваше и разтваряше дланите си.
— Толкова ли си сигурен?!
— Да, сигурен съм. Кажи ми, Angrezi!
— Много добре. Разбира се, че Ръксли ме изпрати. Същият, когото от толкова време подозираш. И все пак, има една малка подробност, която вие сте пропуснал в проницателните си умозаключения, милорд. Аз не се казвам Браун, а също така не съм и мис. Не съм вече и Уинслоу. Имам друго име. Омразно за мен име. И то е Ръксли — мисис Ръксли, за да бъдем съвсем точни. Да, Пейгън, аз съм жена на най-големия ти враг!
41.
Хедли скочи на крака толкова поривисто, че столът му за малко не се разпадна.
— Боже Господи, не може да е истина! Не искам да повярвам!
Пейгън не помръдна. Ръцете му още по-здраво стиснаха раменете на Барет. Белегът до веждата му изглеждаше сребристо студен под светлината на свещите.
— Въобще не се учудвам. Продължавай, Angrezi. Сега наистина възбуди интереса ми.
Този път Барет не се подложи на унижението да му се съпротивлява. Тя стоеше неподвижна в ръцете му, лицето й се бе превърнало в каменна маска.
— Изглежда от доста дълго време е искал да му стана жена. Дори преди търга на рубина. Той познаваше дядо ми и… Но това е друга история и тя едва ли ще ви заинтересува. — Барет се опита да успокои бесните удари на сърцето си и продължи. — Когато… когато чу, че раджата ще продава рубина, той се разбесня. Ръксли знаеше, че рубинът идва от земите на Уиндхевън и искаше да види лицето ти, когато ти го открадне. — Барет се намръщи. В следващия миг очите й широко се отвориха. — Но това не би променило нищо, нали? Защото ти беше раджата. Ти беше дошъл в Лондон, нали?
Спомените й се избистряха със светкавична бързина. Един образ следваше друга. Барет леко притвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. В един момент лудо и се прииска да се изсмее, да отметне главата си назад и да избухне в смях… После дойдоха сълзите.
— Аз… Аз чувствах, че е така, но…
Тя успя да сподави вълнението си и запази самообладание.
— Сигурно и той то е знаел. Сигурно това е било в основата на плановете му, на ходовете, които е замислил. Когато по-късно Ръксли дойде при мен — в онази воняща каюта — лицето му сякаш светеше от вътрешен огън. Корабът бе спрял на Кучешкия остров. Този ден разбрах, че нещо му има. Преди само бях подозирала… — Барет нервно си пое дъх. — Няколко пъти, разбира се, се бях питала…
— Беше се питала какво!
Барет сви рамене.
— Бях се питала кой си ти всъщност. Ръксли се беше досетил, че ще дойдеш на търга, но дори и той не подозираше, че си способен да паднеш толкова ниско и да се маскираш като индиец пред половината лондонски елит.
— Повече от половината, бих казал — поправи и хладно Пейгън.
Очите на Барет потъмняха.
— Предполагам, че много малко са нещата, които не би се осмелил да направиш, за да постигнеш целта си. Права ли съм?
Пръстите му се впиха дълбоко в меката, млечнобяла кожа на раменете й. Барет се сви от болка. Утре на това място щяха да избият сини петна. Колко ли синини бе имала но тялото си до този момент?…
Тези белези обаче бяха желани от нея. Тя ги посрещна с някаква своенравна увереност, че по този начин би възтържествувала над него. Още повече, искаше когато си тръгне, да има по тялото си негови следи.
Да, Барет трябваше да се махне от Уиндхевън. Колкото е възможно по-скоро. Тук опасността бе много по-голяма, отколкото Пейгън предполагаше. Нейното присъствие тук само би влошило нещата.
Погледът й се прехвърли върху полковника. Той със сигурност би й помогнал.
Пейгън преглътна ругатнята си и я пусна. После бесен отиде до бюфета и отново взе бутилката.
Той си наля чашата до горе и я изпи на един дъх. Чак тогава се обърна. Лицето му бе жестоко.
— Абсолютно си права, Angrezi. Остава ми съвсем малко, за да я постигна. Но продължавай, моля те!
Хедли се опита да изрази неодобрението си.
— Не виждам защо е необходимо да я караш да продължава, Деверил. След всичко, което е преживяла по-добре да я оставим да…
Пейгън присви очи.
— Но мисис Ръксли изглежда има настроение за разговор. Кои сме ние, че да й отнемаме това удоволствие? Разкажи ни още, Синамон — разкажи ни най-вече за прекрасната си сватба. Тя не беше обявена във вестниците — за това поне съм сигурен.