Истината обаче бе, че Пейгън съвсем не бе толкова спокоен. Душата му се разяждаше от ярост, мечтаейки да накъса на парчета тялото на Ръксли и всяка част да стъпче с ботушите си. И все пак, нямаше смисъл да разкрива яростта си пред Хедли. Още от малък Пейгън бе разбрал, че силата се печели с въздържаност. Тогава още той скриваше всичките си чувства и вълнения под внимателно премерената маска на безразличието.
Това, разбира се, му струваше много усилия.
Пейгън се върна назад към разпита на побелелия от страх тамилец, когото бяха открили в сушилнята. Ръцете му инстинктивно се вкопчиха в студения приклад на пушката.
Мъжът бе протестирал ожесточено. Твърдеше, че нищо не е видял, нищо не е чул. Просто пренасял някакъв пакет, за да направи услуга на приятел…
Но защо в сушилнята?
Бил се объркал, преди това пил оризова ракия.
Кой е приятелят му?
Изчезнал.
А бидонът с нефт до вратата?
Нямал нищо общо с него. Бил е там преди той да дойде.
Какъв пакет тогава трябвало да пренася?
Толкова се бил уплашил, че го захвърлил някъде.
Всички въпроси са били предвидени. Отново нямаше никаква улика, всичко бе идеално премислено.
Пейгън бе изпсувал и пуснал човека да си върви. Преди това естествено го бе предупредил, че ако кракът му още веднъж стъпи в плантацията, ще бъде набит на кол и хвърлен на лешоядите.
Лицето на тамила бе заприличало на смачкан развален банан.
Пейгън не отрони нито дума повече докато стигнаха до къщата. Свещите в трапезарията бяха изгасени, в стаята на Барет също не светеше. Затворените й прозорци ясно се виждаха от пътеката към сушилните.
Плантаторът почувства внезапна, остра болка от съжаление. От огромна, потискаща самота.
— Благодаря ти за помощта, Адриан.
— Глупости, приятелю. Оставам верен на принципа си да съм винаги на точното място и в точното време. Радвам се, че успях да ти помогна — полковникът сведе поглед, притеснен от похвалата на Пейгън, а също така и от неприкритата му потиснатост. — Вече трябва да си лягам. Денят беше дяволски дълъг.
Хедли си тръгна, а Пейгън съсредоточено се заслуша в стъпките му по коридора. След малко всички утихна. Къщата спеше, погълната в сънища. Той внезапно осъзна, че е тръгнал към стаята със затворените прозорци. Стаята, в която спеше тя, без дори да подозира за опасността, която ги дебнеше.
Едва когато стигна прага й, Пейгън спря. Той се обърна, изруга и се върна към кабинета си.
Там го чакаше бутилка чудесно, отлежало уиски която пазеше за специални случаи.
Този очевидно бе най-специалният. И все пак, когато първата глътка от парещото омайващо като кадифе питие пропълзя по гърлото му, Пейгън установи, че не може да заспи. Сега той имаше нужда от нещо, далеч по-силно от уиски.
От коприненото, топло тяло на Барет, което се увива около неговото…
От думи, прошепнати с любов…
От нея.
Няколко часа по-късно Пейгън най-после задряма в старото удобно кресло в кабинета си. Дългото му тяло изпълваше цялата седалка, а обутите си в ботуши крака бе вдигнал върху една бамбукова табуретка.
Бутилката с уиски бе полупразна.
Дишането на плантатора бе дълбоко и спокойно. Дори в мига, когато изпод вратата пропълзяха първите сивкави облачета и злокобно започнаха да се кълбят около лицето му.
42.
Облаци… Гъсти и кълбести. Прозрачни и перести.
Облаци, разнообразни по форма и големина, плуват по лазурното небе…
Сега обаче облаците не бяха бели и небето не бе лазурно.
Сега те се спираха и се кълбяха като змии. Сега те бяха влажни, парливи, задушаващи.
Сега това беше дим.
Барет скочи в леглото си. Едва си поемаше дъх. Остра болка пареше гърлото й.
По пода пропълзяха първите повлекла на дима. Те танцуваха дяволския си танц и се събраха. Само за секунди се образуваха сивкави, непрозрачни кълбета.
Дори и в този момент Барет не реагира, парализирана от съня и шока, мислейки си, че сигурно все още спи.
Чак след като първата вълна горещ въздух изпълни стаята, Барет се изтръгна от унеса си и скочи. Втурна се към вратата. Кашлица раздра дробовете й, задушливите изпарения нахлуваха дълбоко в гърдите й.
Господи, Уиндхевън гореше!
„Чудесно!“, мислеше си мъжът в тъмното.
Жалко че хората на Нихал бяха хванали тамила когото изпрати с нефта. Той, естествено, отново бе обърнал неприятния инцидент в своя полза — по този начин бързо успя да отвлече вниманието им.
Единственото, което сега му оставаше, бе да седи спокойно и да чака. Само след минута щеше да получи всички сведения, които му бяха нужни.