Пейгън веднага се изправи и се втурна към южното крило, където вече се чуваха първите сигнали за тревога. Няколко секунди по-късно след него се появи и полковникът.
Барет остана върху влажната от росата трева, разкъсвана от болезнените пристъпи на кашлицата. Лицето й бе изцапано със сажди. Дланта на ръката й, изгорена от нажежената медна брава, ужасно я болеше.
И все пак, всички тези болки не бяха нищо в сравнение с простичкото щастие, че е жива.
От мрака към нея подскочи една трепереща, космата фигурка и се сгуши в прегръдките й. Барет притисна маймунката близо до себе си. Така, притиснати една до друга, двете с безмълвен ужас наблюдаваха как оранжевочервените пламъци се издигат над цялото южно крило и осветяват всичко наоколо.
Внезапно, озарен от пламъците, се открои един висок силует на мъж. Барет веднага разпозна широките рамене и мускулестите бедра на Пейгън. Никога не можеше да сбърка. Плантаторът взе от ръцете на един от цейлонците зад себе си първата кофа с вода и я изля върху пламъците, после я върна празна и пое следващата.
Така измина близо половин час. Кофите се подаваха във верига, с яростна последователност и бързина, а Деверил Пейгън бясно ги изсипваше върху огнените езици.
Барет едва виждаше от дима тази надпревара е пламъците, но беше убедена, че едва ли ще успеят да се справят с огнената стихия.
След близо час бушуващата стихия на огъня бе усмирена. В сумрака на безлунната нощ остана да чернее като страшен белег само овъгленият покрив на южното крило. Нихал се бе сетил да доведат слоновете и да изливат с хоботите си вода върху огъня.
„Едва ли ще успеем“, бе си помислил по едно време Пейгън, докато прокарваше уморено почернялата си от сажди ръка по челото.
Но покривът беше спасен и само две от стаите в южното крило бяха пострадали.
За съжаление едната от тях беше кабинетът му.
— Нихал, погрижи се да заведат слоновете на реката и да ги оставят добре да се охладят. Утре ще празнуваме. Никаква работа в сушилните. Сигурен съм, че си отделил някъде от онази силна оризова ракия. Почерпи всички. Момчетата си го заслужиха, Бог ми е свидетел!
Изневиделица изникна и полковникът и потупа Пейгън по рамото.
— Съвсем на косъм беше, Дев. Чак ме бе страх да си го помисля, по дяволите.
Пейгън кимна. Плантаторът уморено се взираше в пострадалата от пламъците сграда.
— Сега, след като всички сме живи и здрави, може би ще ни кажеш кое бе това толкова важно нещо, заради което се задържа в кабинета? — смъмри го Хедли доста строго. — Можеше да загинеш, а заедно с теб и младата жена, чиято смелост всъщност ни спаси. Честно да си призная, досега не съм срещал такава жена. Но нека… нека се върнем към въпроса ми. Искам да знам какво има в тази кутийка.
Пейгън едва забележимо се усмихна и извади от пазвата си малката триъгълна кутийка, изработена от кожа и инкрустирана със злато. Той я задържа малко в ръка, отвори капачето и я подаде на шотландеца.
Хедли сбърчи вежди. Няколко секунди той се взира с явно недоумение в кутийката. Очакваше, че в нея може да са скрити хиляди други неща, но не и това, което виждаха очите му в момента.
Полковникът внимателно извади овална миниатюра с позлатени ръбове.
— Портрет?! — той вдигна изумения си поглед към Пейгън. — И ти рискува живота си заради това?
Пейгън само сви рамене и не отдели очи от миниатюрата.
Висок мъж с тънки, стиснати устни и горда осанка.
Слаба, деликатна жена с рокля от моарирана коприна с цвят на слонова кост. Крехките й бели ръце — здраво стиснати в скута й.
А пред тях — около седемгодишно момче, с решителен и упорит израз на лицето, което вече се чувства мъж.
Семейството бе застанало на просторна веранда, някъде в подножието на Симла. Планината бе смарагдовозелена, терасовидно нагъната.
Четвъртата фигура от групата беше черноока индийка, най-вероятно дойката. Очите й изглеждаха загрижени и сякаш криеха някаква тайна.
— О, но това наистина е много важно, Адриан. От тази миниатюра присмехулно ме гледа моето минало, малкото минало, което ми остана. Не мога да си позволя да загубя и него.
Полковникът се намръщи и понечи да каже нещо. После обаче промени намерението си, въздъхна и сви рамене.
— Все пак, в момента мен повече ме интересува настоящето. А то е, че ти, стари приятелю, си изморен до смърт и е най-добре да си починеш, докато още имаш време за това. Сезонът на мусоните настъпва и трябва да побързаме, ако искаме дотогава южното крило да е възстановено.