Долната му челюст се стегна и той отметна глава назад, сякаш го бе пронизала непоносима болка.
Или безпределна наслада…
— Не! — изръмжа Пейгън.
Барет не отговори. Мъдростта на женската й природа не позволи да повярва на думите му именно сега, когато владееше много по-красноречив, много по-убедителен език. Тя се приближи още по-плътно към него, завладяна от горещината на тялото му, от слабия солен привкус на кожата му.
Отърка гърдите си в неговите. От устните й се отрони лек стон. Всяко допиране зараждаше нова, още по-силна вълна на наслада. Телата им трепереха от възбуда.
Да, сега времето й принадлежеше. Сега то бе реално и осезаемо. Дори споменът за похотливостта на Джеймс Ръксли не можеше да го омърси. Сега светът не съществуваше извън пространството на тази стая, извън стихията на сърцата им, извън бясното препускане на кръвта им.
Барет не можеше да си тръгне преди да е вкусила за последен път върховната наслада на една нощ, прекарана с него.
Ръцете й го притиснаха още по-силно, ноктите й се впиха в стоманените му рамене. Слабините му, мъжествено твърди, пареха корема й. Жената тържествуваше. Сега тя безпогрешно разбираше как той се предава в ръцете й, предава се бързо.
Отхвърлила задръжките на свенливостта, обладана единствено от напиращия стремеж да го опознае изцяло, Барет прилепи своята мекота към неговата твърдост. Той бе възбуден до краен предел.
Тя леко се олюля и тялото й го притисна още по-силно. Мъжът, който досега й бе причинил толкова страдания, в момента трепереше в кадифения плен на надмощието й. Сърцето му биеше като лудо, през тънката й нощница грубата му, необуздана сила нахлуваше в нея като огън.
Сега настъпи мигът, когато горещият влажен връх на езика й пролази в трапчинката на шията му и устните й леко щипнаха настръхналата кожа. После я засмукаха.
От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Пейгън светкавично сграбчи ръцете й. Пръстите му се впиха толкова дълбоко, че той усети твърдостта на костите й под мускулите.
Не виждаше, обезумял от страст.
— Върви по дяволите, магьоснице! — изрева той и с едната си ръка обхвана двете й китки, а с другата плътно я привлече към себе си. — Така е още от първия миг, в който те видях. Не си се съмнявала дори за секунда в това, нали?
Барет дотолкова бе увлечена в страстта си, че не можа дори да се усмихне, да възтържествува от признанието му. Тя само се притисна още по-плътно, подчинена на копнежа да попие горещината му, да поеме твърдостта на тялото му дълбоко в себе си.
— Моля те, Пейгън! — това бе нежна като кадифе въздишка.
— Ти прехвърли границата на насладата! Вече не мога да спра!
Бърз и горещ, езикът му яростно галеше ухото й, а тя се извиваше като котка в прегръдките му.
— Тялото ти сякаш шепне, Angrezi. Нашепва за дивни, необятни простори. В името на Шива, кълна се, че всеки миг ще ме отведеш зад пределите на блаженството!
Той я наведе назад. Пръстите му болезнено стиска за ханша й. Само след миг тя почувства под себе си някаква хладна, гладка повърхност. Пейгън я бе повдигнал върху бюрото.
Мисълта, че няма да се любят в леглото нажежи желанието й до краен предел.
Пейгън разкъса ефирната нощница и въздушният плат се смъкна до кръста й. Подивял от страст, Тигъра поглъщаше с поглед пищната красота на голото й тяло.
— Погубваш ме, Angrezi!
Пейгън обхвана гърдите й в загрубелите си мазолести длани и започна да мачка и разтрива зърната. Тя стенеше.
— Никога не съм имал тази възможност, нали? Никой от двама ни не я е имал!
Главата му се сведе и езикът му леко засмука малките розови връхчета. Пейгън усещаше жаравата на кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му, съживена от пламъка на любовта.
Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.
Барет нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивния възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят…
Тя се вкопчи в рамото му и трескаво започна да разкопчава ризата му. Остана без дъх, докато успее да смъкне просмуканата от дим и пот риза от масивните му рамене.
Пейгън сподави стона си.
— Слабост е, непростима слабост е желанието ми, Angrezi, но сега вече ще те имам. Ще имам душата ти.
Барет притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Мъжът до нея миришеше на чай, на дим, на смола, на сол — на мъж. Кожата му бе като топло кадифе, обвило нажежената, разтопена стомана на мускулите му.