Това, разбира се, нямаше значение. Единственото важно нещо за Пърди беше, че този човек се бе завърнал в страната богат като крез, с плячкосано по време на двадесетгодишната му губернаторска служба огромно богатство. При завръщането му в Англия Нейно Величество го бе удостоила с титла за заслугите му, която напълно съответстваше на тежката му кесия.
Ноздрите на Пърди се разшириха, подушили мириса на големи пари. Да, сър Джон Хъмфри предлагаше цяло море от злато.
В края на краищата изглеждаше, че от Сент Сир изобщо нямаше да има нужда.
— Петдесет хиляди! — повтори агентът. — Шестдесет хиляди?
— Шестдесет хиляди! — изгрухтя йоркширският фабрикант, самозабравил се от алчност.
Пърди едва скри презрението си.
„Жалък лаком парвеню!“, помисли си той.
— Кой каза…
— Осемдесет и пет хиляди! — извика граф Белингам.
— Осемдесет и пет хиляди. Някой предложи ли деветдесет?
В залата настъпи напрегнато мълчание, нарушавано само от шумоленето на копринен сатен, колосан лен и мека вълна. Даже шепотът беше замрял.
— Деветдесет хиляди? — високо повтори Пърди.
„Да бъда проклет, ако го дам за по-малко от сто хиляди!“
Публиката бе застинала в очакване.
— Деветдесет хиляди лири първи път! — отново извика Пърди, отглеждайки присъстващите.
И тогава, с крайчеца на окото си, той забеляза нервно раздвижване в края на втората редица. Да, Пърди добре познаваше това лице. Знаеше го и половин Лондон: очи с дълги мигли и плътни месести устни. Мъжът беше дребен на ръст, облечен в костюм, който макар да бе дело на най-добрите лондонски шивачи, сякаш не му беше по мярка. Ръцете му бяха толкова фини и бели, че при вида им човек едва ли би повярвал в чудовищните им дела, чиято зловеща слава се носеше по три континента.
Джеймс Ръксли, Принцът на търговците от Ламбърд стрийт — поне така го бяха нарекли вестниците миналата година, спомни си Пърди. Огромното му състояние бе натрупано по твърде съмнителен начин, Бог знае как. Империята му се простираше от Европа до Крим, стигаше чак до Хималаите и отвсякъде като пияница смучеше несметни богатства.
Търгуваше с опиум в Калкута, със сапфири в Цейлон, продаваше оръжие на бунтовниците от Тайпе и организираше бягствата на китайците, които строяха железопътна линия в американския Запад — или по-скоро на онези от тях, оказали се твърде безразсъдни, за да приемат условията му, които ги поставяха в още по-голяма зависимост.
Всичко това обаче бяха само догадки. Тези негови съперници, които се бяха опитали да разнищват машинациите му, бяха жестоко наказани.
Говореше се, че Ръксли и Сент Сир са кръстосвали саби някъде из Изтока и че по време на този сблъсък Ръксли бе пострадал. Може би заради това винаги носеше ръкавици.
Хорас Пърди си помисли, че би дал мило и драго, само за да види този двубой.
А сега Принцът на търговците бе приковал поглед и рубина.
Очите на агента блеснаха доволно. Той не беше изненадан. Според мълвата, Ръксли обичал редките и красиви неща, а несметното му богатство му помагаше да задоволява всичките си капризи. Говореше се също, че напоследък Ръксли си търсел за жена благородничка, красива като скъпоценностите, които притежаваше. Чрез такъв брак той щеше да се издигне в обществото и да се изравни по блясък с най-уважаваните благородници.
Може би Ръксли искаше рубина, за да открие съпругата, която си търсеше.
Да, това беше най-надеждният купувач, веднага реши Пърди, без да откъсва поглед от мрачните очи, полускрити зад дългите клепки.
— Деветдесет хиляди лири! — повтори той, усетил напрежението в залата.
Един херцог леко се наведе напред. Двама от графовете смръщиха лица, бесни от мисълта, че не могат да си позволят такава цена.
Пърди въпросително погледна останалите участници. Фабрикантът нервно мачкаше яката си. Лицето на бившия губернатор беше почервеняло от вълнение, а устните му — упорито стиснати. Отлично!
Сега Пърди трябваше само да подклажда огъня.
Както бе запланувал, той кимна на асистента си, който мигновено донесе плик от пергаментова хартия върху сребърен поднос.
Пърди майсторски сгъстяваше напрежението сред публиката, застинала в трепетно очакване. Той бавно разкъса плика и извади празен къс хартия. Нарочно бавно се взря в него и обяви:
— Дами и господа, тази вечер сред нас има и друг участник, участник, който предпочита да остане анонимен.
— Сент Сир!
— Пейгън. Сигурно е Деверил Пейгън!
Имената заваляха от всички страни — точно така, както очакваше Хорас Пърди. „Колко лековерни са хората — помисли си той, — веднага повярваха на тази изтъркана хитрост.“