47.
Малки капчици пот оросиха челото на Барет. Тя още от дете беше свикнала с експлозиви — винаги наблюдаваше отблизо експериментите на дядо си. Няколко пъти дори сама бе поставяла и взривявала заряди под зоркото око на дядо си, разбира се.
Никога обаче не бе подозирала, че ще й се наложи да изживее безмилостната им заплаха.
Сега тя с мъка вървеше напред и за да потисне страха си, се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху топлите пръсти, които стискаха ръката й, върху тялото, толкова близо до нейното.
Каменния под стана по-равен. Те започнаха да тичат. Насреща им постоянно се препречваха нови и нови тунели, докато най-накрая пред тях проблесна светлина и Барет усети свежия дъх на цветя.
Бяха наближили входа!
На следващия завой ги заля златистата светлина на самотна факла. Съвсем близо до тях падаше бялата пелена на водопада.
— Бързо! — извика Пейгън и я дръпна напред.
В този миг от пещерата излезе висок мъж с бели коси и разкривено кокалесто лице.
— Все пак успяхте да се измъкнете… — гласът му бе неестествено монотонен.
Пейгън блъсна Барет пред себе си.
— Планината ще избухне всеки момент, Адриан.
Трябва да излезеш оттук!
Кафявите очи на Хедли блестяха със странна светлина.
— Не без „Окото на Шива“.
Той бавно свали пушката си и я насочи към гърдите на Пейгън.
— Забрави за рубина, Адриан! Всичко е свършено. Остави го на мира или той ще те унищожи.
— Съжалявам, приятелю. Ти притежаваш много други неща — неща, които никога не могат да бъдат мои. За мен съществува само рубинът и той трябва да бъде мой!
— Камъкът носи зло! Той ще те унищожи, така както е унищожил всеки, който го е притежавал досега.
— През цялото време на обсадата на Канпур си мечтаех за него — гласът на полковника бе нисък, безизразен. — Рубинът беше единственото светло нещо сред целия този ужас. Съжалявам, Дев, но трябва да ти призная, че всъщност аз не избягах тогава. Нана-_sahib_ ме пусна. За сведенията, които му дадох, нали разбираш?
Пейгън преглътна.
— Не искам да повярвам!
— Нима все още не разбираш? Аз вървях след теб, когато тръгна през джунглата. Нана-_sahib_ искаше да бъде сигурен, че никой няма да избяга, за да разкаже на англичаните какво е направил. За нещастие, майка ти ме забеляза. Грешката беше нейна. Тя си помисли, че съм от твоите хора. Съжалявам, но трябваше да я убия. Тя можеше да извика, да провали всичко. Сега вече разбираш, нали?!
В очите му се четеше молба. Приличаше на момче, направило пакост.
Барет почувства как тялото на Пейгън се изпълва с ярост.
— Ти, копеле!…
Хедли продължи, сякаш нищо не е чул:
— Ти, всъщност, никога не успя да я опознаеш, нали? Тя бе също англичанка, но облече сари, след като отдаде сърцето си на някакъв проклет индиец от Севера. Той е твоят баща, а не херцогът. Горкият стар глупак я изхвърли, разбира се, но чак след като те роди, защото херцогът искаше да има наследник повече от всичко друго на света. От Нана-_sahib_ знам, че тя никога не е могла да те забрави. И въпреки че е обичала неверния си съпруг, тя е рискувала всичко, за да се върне при теб под прикритието на индийска дойка. Трябвало е да те види за последен път, да те предупреди, че бунтът наближава…
Пръстите на Пейгън се вкопчиха в китката на Барет.
— Не… това не може да е истина!
— Истина е. Ще научиш всички подробности, ако…
— Стига толкова, Адриан! — изрева Пейгън. — Не вярвам нито на една твоя дума!
— Раджата знае. Раджата на Ранапур. Попитай го!
Барет стисна ръката на Пейгън.
— Трябва… трябва да тръгваме, Пейгън. Експлозивът ще избухне всеки миг.
— Права е, Адриан. Трябва да се махнеш оттук. Остави проклетия рубин при Ръксли. Там, където му е мястото.
Побелелият мъж само поклати глава.
— Къде е той?
— Беше в Ръксли.
Хедли вече бе изчезнал. Стопи се в мрака на тунела.
— Сбогом, стари приятелю! — прошепна Пейгън.
Тогава те се обърнаха и се гмурнаха в сребристото сияние на падащата, осветена от звездите, вода. Зад себе си Барет отново чу трополене на ботуши по каменния под, последвано от кресливото ехо на ругатните на Ръксли.
Долу, в подножието на скалата, светна малко пламъче. Това бе сигнал от Мита.
Вече бе твърде късно!
Отчаянието заля Барет. Тя скочи към Пейгън, повали го с цялата тежест на тялото си и вкопчила се в него, се търколи към ръба на скалата.
Дългите, може би колкото целия им живот, секунди полет надолу ги обгърнаха с непроницаем мрак и пронизващ вятър. Клони и камъни разраниха лицата и ръцете им. Когато най-после се стовариха с огромна сила върху земята, телата им започнаха да се търкалят вихрено надолу.