— Много е красива, братко мой — каза меко раджата.
— Да, наистина. Красива е. — Пейгън се усмихна и махна в отговор на сина си. После изведнъж повдигна едната си вежда. — Не знам защо си спомних, че ти май прекара повече време, отколкото беше необходимо, с нея в лабораторията, докато правехте опитите си. Опитваш се да съблазниш жена ми, така ли, мошенико!
— О, бих се опитал. Със сигурност бих се опитал, само да я бях срещнал преди теб — призна си раджата.
Пейгън хвърли бърз поглед към червенокосата красавица с царствена осанка, която току-що се бе появила на терасата.
Хелън изглеждаше великолепно, както винаги. Изваяната й фигура беше облечена в кадифе с цвят на сапфир, а над челото й грееше диадема със скъпоценни камъни и едно щраусово перо в средата.
— Мисля, че ръцете ти вече са пълни?
Раджата се усмихна.
— Може и да си прав, братко мой.
С царствено спокойствие индийският благородник направи няколко крачки встрани и пое ръката на Хелън, за да я целуне дълго и многозначително.
Тя му се усмихна и прошепна нещо. Раджата стисна силно ръката й и кимна.
Само след секунда те се обърнаха и уж безцелно започнаха да се разхождат по терасата. Пейгън обаче забеляза, че се отправят към стаите си в южното крило.
Виконтът се усмихна и поклати глава. Колко изненадващ и непредвидим бе животът! Всъщност едва сега бе започнал да се замисля, колко малко познава хората… и самия себе си.
В този миг той чу гласа, който бе очаквал през цялото време — звънлив смях и приятно за ухото шумолене на коприна.
Той се обърна.
Дъхът му спря, а сърцето му подскочи. И така ставаше всеки път, когато я погледнеше.
Тя бе по-красива сега, отколкото бе на двадесет години. Косата й свободно се спускаше върху раменете, а във великолепните й очи грееха синьо-зелени огньове.
Без да пророни дума, тя обгърна с ръце врата му и наведе лицето му към себе си, за да го целуне. В следващия миг Пейгън вече бе забравил задълбочените си философски размисли, бе забравил миналото си. Единствено от миналото помнеше, че я желае.
Устните й се разтвориха под неговите — топли и сочни, с вкус на горски ягоди.
Пейгън я придърпа към себе си. Толкова силно искаше в този момент всички да изчезнат и да я повали още тук, да потъне във влажната й упойваща нежност.
От устните на Барет се отрони звук — сладостна въздишка и гърлен, доволен смях.
— Ти си непоправим. Какво правиш?…
Тя се отдръпна и го изгледа с грейнали от радост очи. — Бузите й поруменяха. — Имаме гости, ако си разбрал.
— Да, разбира се. Децата на слугите. Баща ми ги подрусва на коленете си заедно с близнаците. Изумен съм как успя да постигнеш всичко това, Angrezi. Всичко надминава и най-смелите ми фантазии.
— Той наистина е толкова мил. След като веднъж се пречупи — прошепна съучастнически Барет.
— Да, но никой освен теб не бе успял да направи това.
— Джулиан може.
И двамата обърнаха погледите си към чернокосото момченце, което бе хванало стария херцог за ръката и го влачеше към басейна със златните рибки, за да му покаже най-новото си откритие.
— Да, той може — съгласи се Пейгън. — По-добре, отколкото аз. — Погледът му внезапно се съсредоточи. — Дядо ти ще дойде по-късно, нали?
— Точно навреме за обеда. Поне така обеща. Много мило от твоя страна да се сетиш за него, любов моя. Знам, че е труден. Понякога мисълта му е далече от нас. Но това е само защото постоянно преминава от един експеримент на друг.
— В това отношение има пълното ми разбиране. Много добре знам какво е, когато мозъкът ти е зает с размишления — каза дрезгаво Пейгън. Погледът му се насочи към кадифената кожа, която се подаваше над дантелената яка на роклята й.
Червеният колан, с който бе препасала кръста си, подчертаваше фината й талия. Фигурата й не се бе променила дори след трите раждания и шестте години семеен живот. А гърдите й! Господи, гърдите й бяха прекрасни, вълнуващо подчертани. Розовочервените им връхчета едва се скриваха под бялата коприна.
Пейгън стисна още по-здраво ръката й. Обля го познатата топлина. Напоследък бяха твърде заети.
„Прекалено заети“, отсече той.
— Ела с мен! — изръмжа той и двамата се спуснаха по стъпалата на терасата.
Без да промълви нито дума, виконтът поведе усмихнатата си съпруга към малкото водопадче, което сам бе изградил в гората зад замъка. Пищна градина от лилии, рози и тропически храсти ограждаше малка зелена полянка.
Като полянката до Уиндхевън.
Барет я огледа изпитателно.
— Да се надявам, че наоколо няма тигри.