Пейгън вече разкопчаваше жилетката си.
— Нито един. Въпреки, че ако Джулиан се бе наложил, цялото имение вече би се превърнало в огромна менажерия.
Барет се усмихна.
— Ужасно е упорит. Няма как, нали трябва да прилича на баща си. — Синьо-зелените й очи заблестяха.
— Да, в момента виждам само един хищник. — Пръстите й леко разтвориха ризата му. — Ужасен, страшен хищник. Трябва много да се пазя от хищници. Дядо често ми го повтаряше…
Първото копче бе разкопчано. Следващото също…
Точно в този миг храстите в подножието на водопада се раздвижиха. От тях излезе побелял старец с очила. Той си мърмореше нещо под нос.
— Първият фактор трябва да е скоростта на вятъра. Винаги обаче трябва да се отчита и влиянието на теглото и плътността…
Кокалестите му пръсти се опитаха да пригладят рошавата коса, но от това безпорядъкът стана още по-голям.
Погледът на Пейгън стана болезнено напрегнат. Барет вече се галеше в разголената му гръд, без да подозира нищо.
Когато стигна до другия край на полянката, старецът спря и се почеса по главата.
— И все пак, керосинът би свършил добра работа. Ако добре изчислим количеството…
В същия миг зад гърба му се чу едва сдържан смях. Старецът се обърка и набръчканото му лице грейна в усмивка.
— А, ето ви и двамата. Извинявам се, май съм дошъл един ден по-рано. Или един ден по-късно… Как беше? Всъщност, няма значение. Трябва да говоря със Сефтън, нали разбирате. Имам нова идея, а той дяволски добре разбира от тези работи. За любител, разбира се.
Дядото на Барет внезапно се намръщи и присви очи, за да огледа по-внимателно двете фигури до басейна.
— Каните се да поплувате малко, така ли? Много е полезно за белите дробове и кръвообращението. Ако не се прекалява, разбира се. — Той внимателно се взря в Пейгън. — Поддържам я във форма, момчето ми. Винаги си е била малко цапната в главата, като майка си. Още едно дете — това й трябва. Ще се погрижиш за това, нали, Деверил?
След това умопомрачително заключение, Едуард Уинслоу им обърна гръб и бавно закуцука към къщата.
— Как не ми дойде наум? Ами да, разбира се, закалена стомана. Тя ще е най-подходящата. А за балона може би ще използваме промазан плат…
Само след секунди старецът изчезна зад хълма. Мърморенето му обаче все още се чуваше.
Пейгън въздъхна дълбоко с облекчение, а Барет избухна в смях.
— Ще се погрижиш за това, нали, Деверил? — повтори тя с треперещ глас — прекрасна имитация на гласа на дядо й.
Съпругът й тихо изръмжа, притисна я към себе си и зарови пръсти в косата й. С другата си ръка доближи меките и бедра до твърдата си като гранит, пулсираща мъжественост.
— Нима се съмняваш, Синамон? Аз съм много свиреп хищник. И винаги ще бъда такъв, когато плячката си ти. — Черните му очи сякаш галеха с поглед поруменялото й от щастие лице. — Наистина ли си щастлива, соколице моя? Наистина ли?
Усмивката бе единственият й отговор. Пръстите й леко разрошиха черните, къдрави косъмчета върху гърдите му.
Очите на Пейгън сякаш се запалиха.
— Следващата седмица заминаваме за Уиндхевън. Няма ли да съжаляваш, че напускаш Англия?
Барет внимателно обмисли отговора си.
— Предполагам, не. Но трябва да се грижиш през цялото време да не мисля за това, господарю мой. — Пръстите й вече галеха връхчето на зърното му.
Пейгън с мъка си поемаше дъх.
— Значи искаш да ти отвличам вниманието, така ли, хубавице моя? О, за Бога, аз прекрасно знам как да го правя. — Виконтът тихо изсумтя, взе съпругата си на ръце и я положи върху обраслия с папрати бряг. Обгърна ги сребристия облак на водните пръски. Въздухът ухаеше на цветя.
Барет се усмихна и бавно смъкна бялата коприна от раменете си.
— Господи, Angrezi, ти си божествена! — това бе само див, дрезгав стон.
Русокосата жена отпусна главата си леко назад и прелъстително облиза сочните си устни.
— Тук, в една кутийка под водопада, съм оставила малко ягодки. Сигурно са се охладили. Бих искала да те нахраня, съпруже мой. — Очите й се премрежиха. — Със собствените си пръсти, разбира се.
Усмивката й бе урок по съблазнителност.
— Без корсет. Без корсаж. Без бельо. Както виждаш — добре си спомням строгите ти заповеди от джунглата.
— Да… Да, виждам — гърлото на Пейгън бе съвсем пресъхнало.
— Изглеждаш… Изглеждаш малко разочарован. Да не би да съм забравила нещо? — запита го тя с кокетна невинност и полегна върху буйната трева.
Напрежението в слабините на Пейгън вече напъваше да избухне. Той едва преглътна стона си, когато жена му бавно и спокойно свали лекото елече, което поддържаше гърдите й и златистата й кожа се разкри под нажежения му от желание и страст поглед.