Пейгън прочисти гърлото си и се опита да звучи убедително.
— Отново си разговаряла с Мита. Знаех си, че Нихал ще бъде твърде снизходителен с нея.
Барет потайно се усмихна.
— Но Мита ме научи на куп прекрасни неща, любов моя! — пръстите й се бавеха около копчетата на панталона му.
Гласът на Пейгън вече бе съвсем прегракнал.
— Какви например?
— Ами например как да готвя пуйка — пръстите й се спуснаха надолу. — Как да махам пиявици — тя бръкна в бричовете му. — Как да създавам у мъжа си замайваща главата му наслада…
„Господи, колко е близо!“ — повтаряше си Пейгън. — „Колко мъчително близо е…“
В този миг тя го откри. Дланите й го обгърнаха. В началото нежно, после малко по-силно…
Пейгън изрева и за секунди изрита панталоните си, повдигна Барет върху твърдите си като гранит бедра и леко погали кадифените цветчета на женствеността й.
Звънливият смях на Барет огласи полянката.
— Да ти кажа ли какво още научих, съпруже мой? — тя дори не изчака отговора му, а само се наведе и пошушна нещо в ухото му.
Пейгън звучно преглътна. Пръстите му се впиха в меките извивки около бедрата му.
— Правилно ли съм го разбрала? — запита го сладостно тя.
— Искрено се надявам да е така — черните му като оникс очи искряха. — Какво да правя с жена като тебе, Angrezi?
— Всичко, господарю мой. И колкото е възможно по-бързо.
Последната молба вече преля чашата. Пейгън се изправи, разтвори влажните листенца и навлезе в нея.
— О, Господи, Angrezi, аз… аз исках да ти отвлека вниманието. Защо винаги става така, че ти отвличаш моето!
— Ъ-ъ-м. Ти си получи… ъ-ъ-м… заслуженото. Ти си непоно… непоносим… Ооо…
Пейгън загадъчно се усмихваше, докато жена му трептеше и се извиваше като дъга. Той знаеше, че никога няма да се насити на многоликата й страст.
Тогава той отново започна да се движи, повдигаше я, отпускаше я плътно към себе си, докато в един миг захапа едното зърно, стегнато като пъпка на розов цвят.
Барет отвори очи — огромни, искрящи, заслепени от желание.
— А, не… н-недей повече, проклетнико! Стига толкова!… Дев, стига, защото…
Пръстите й се впиха в раменете му. Страстта й избухваше отново, с още по-голяма сила.
— Отвлякох ли те вече, любов моя? — запита я дрезгаво Пейгън секунди по-късно, когато дъхът й вече бе напълно секнал.
Барет не отговори, но в очите й крещеше безкрайно отдаване, стенеше неизпитвана наслада. Тогава той не се поколеба да я обладае изцяло. Устата му мълвяха несвързани думи на възторг и похвала, думи от непознати за нея езици.
Тя не разбираше нито една, но в момента и на нея й бе трудно да си припомни дори родния английски.
— П-Пейгън!
— Да, красавице моя, приеми ме! О, Господи, соколице, задръж ме в себе си! Задръж ме дълбоко! Задръж ме завинаги!
И Барет му се подчиняваше. Тя го даряваше с пристанището, за което бе мечтал понякога, с любовта, която не вярваше вече, че съществува, с рая, за който дори не си позволяваше да мечтае.
— Искам те, любов моя! — прошепна тя. — Искам те сега и завинаги!
Барет изпъваше тялото си, за да поеме всеки негов тласък. Лицето й бе поруменяло от радост, тялото й изгаряше в огъня на възторга и насладата. Тя знаеше, че ще ги съхрани завинаги.
— Н-но… ш-шест деца ли?! — измърмори в един момент тя.
В следващия обаче изгуби мисълта си и потъна отново в блаженото царство на любовта, в което щеше да живее с Деверил Пейгън до последния си дъх.
В същото време, през океани и континенти, в далечна земя, в която реват леопарди, а слънцето залязва в кървавочервено великолепие над смарагдови чаени поля, малка, съсухрена фигура на мъж се катереше по един скалист хълм и след секунди изчезна в тясна пролука между почернелите от взрив скали.
Когато очите му привикнаха с тъмнината, старецът намери пътя си в пещерата, чийто стени бяха обсипани с многобройни скъпоценни камъни.
Той дълго съзерцава камъните, разпилени по пода, отвреме-навреме вдигаше някой, после пай го пускаше. И сега, както много пъти преди, шаманът се зачуди на алчността на Angrezi, които ценяха тези кристали, без всъщност, да имат реална представа за истинската им сила.
Много жалко наистина!
Внезапно погледът на индиеца стана сериозен. Той бе открил това, което търсеше.
Старецът тихо въздъхна, взе в дланите си огромния червен камък и го опря до челото си в знак на най-дълбоко уважение.