— А, ето те и теб, красавецо! Отново се срещнахме, стари приятелю! Колко ми е приятно да видя, че си в безопасност!
Аленочервените стени на рубина сякаш тихо забучаха в ръцете му и по тях започнаха да се появяват първите смътни образи.
Обхванат от съвсем земно любопитство, шаманът се загледа в древните огледала, които сега отразяваха бъдещето.
Първо, видя двойка влюбени в далечна, потънала в зеленина страна. Сърцата им преливаха от щастие, душите им се бяха слели в хармония. Пламъците на рубина предсказваха, че ще имат шест деца, така както бе пожелал самият Тигър. Първото от тях щеше да стане държавен глава, второто — изобретател, третото — човек на изкуството, а следващите — поет и пътешественик. Последното щеше да тръгне по пътя на баща си и да стане чаен плантатор.
Образите се появяваха един след друг и лицето на стария шаман грееше от усмивка, докато наблюдаваше преживелиците на тези твърдоглави и упорити деца, които щяха да бъдат и радост, и мъка за родителите си.
Да, наистина беше хубаво, много хубаво, че старото проклятие най-после намери покой. Чакалът и малките му вече ги нямаше на този свят. Уиндхевън повече нямаше да бъде навестяван от злото. Така както старият шаман се бе надявал, от Тигъра излезе добър стопанин и хилядите акри чаени полета щяха да процъфтяват.
В същия миг от огньовете на рубина изплува образа на висок мъж със смарагдовозелени очи. Той бе син на един от синовете им и негова жена щеше да стане усмихнатата цейлонска принцеса.
От тяхната любов щеше да се роди началото на династия, силна да посрещне предизвикателствата на буреносното бъдеще.
Щяха да минат стотици години, а зелените листа на ароматното растение щяха да стават все повече и повече на фона на потъналите в синевата планини. Чаят на Уиндхевън щеше да се прочуе в света и любимата родна земя на шамана щеше да богатее.
Видял и това, старецът въздъхна и отмести погледа си от камъка.
Сега можеше вече да си почине, сигурен, че любимият Ланка е в безопасност от надигащите се бури. Не му беше необходимо да знае повече.
От незапомнени времена старият шаман знаеше, че е по-добре да се знае възможно по-малко за бъдещето.
Да, той трябваше да признае пред себе си, че всичко беше доста вълнуващо. Сега обаче бе време отново да слезе в долината на ветровете и големите снегове.
Огрян от смътната светлина на скъпоценните кристали, стъпил здраво върху земята, чийто тътен приличаше на ръмженето на тигър, старецът доближи рубина за последен път до челото си.
Въздухът започна да свисти, бученето в земята се засили. В този миг нещо проблесна, сякаш някакво животинче с лъскава бяла козина бе пресякло мрака. Само след секунди стените затрепериха и тунелът се взриви, за да погребе пещерата и скъпоценните й камъни завинаги.
Старият шаман вече беше много далеч.