Барет пристъпи напред няколко крачки и…
Внезапно една костелива ръка запуши устата й. Тя твърде късно чу скърцането на кожените ботуши. Твърде късно усети острата миризма на етер.
Господи, той я беше проследил!
Сякаш в просъница видя как каретата бавно се приближава и невидима ръка отваря вратичката й. Зад нея Томас Крейтън излезе от сянката и дрезгаво се засмя.
— Хванах ли те, котенце! Не успя отново да ми се изплъзнеш. Стига с тия номерца! Те на мен не минават. Повечето от тях аз съм ги измислил и няма да позволя на някаква кокошка да залъже Томас Крейтън!
Мръсните му ръце стиснаха гърлото й. Замаяна, почти останала без дъх, Барет удряше с ръце, където свари.
Но съпротивата й беше безполезна. Беше останала без сили и почти примряла от глад.
Крейтън много добре знаеше това.
Тя се опита да извика, но ръцете му като железни клещи стегнаха още по-силно гърлото й и почти я задушиха.
Не й стигаше въздух. Пред очите й притъмня, а коленете й омекнаха и тя почти не усещаше краката си.
— Жалко, че го няма приятелчето ти. Щях да си взема няколко от камъчетата му. Няма нищо, все ще намерим начин да наваксаме изгубеното.
Пръстите му стягаха шията й като примка. Барет събра останалите си сили и започна да го рита в краката.
Крейтън се изсмя, като ловко отбягваше ритниците й. Устните му се изкривиха в зловеща усмивка, той я сграбчи през кръста и я натика в каретата. Барет искаше да се съпротивлява, опита се да се съпротивлява, но изведнъж земята сякаш изчезна под краката й. Трябваше да свърши още толкова много неща, а сега вече нямаше да има време…
— Добри пари му платих на онзи страхопъзльо, но приятелчето ти успя да се справи с него. Това копеле добре си служи със сабята, вярно. Но сега го няма да те защитава.
Дрезгавият смях на Крейтън отекна в тишината.
Снегът се сипеше на парцали и безшумно покриваше с дебел бял килим града.
Но Барет вече не виждаше нищо. Не усещаше как падналите върху лицето й пухкави снежинки се топят и се сливат със сълзите й.
„Прости ми, дядо. Опитах се, но…“
Това беше последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.
Ушите й забучаха. После вече не виждаше и не чуваше нищо. Пропадна в мрачна бездна и всичко тънеше във влудяваща тишина.
Улиците бяха побелели от сняг, когато каретата препусна в нощта. Меката снежна покривка заглушаваше шума от колелата.
Мъжът в каретата не забелязваше нищо. Пред очите му единствено се открояваха бледите очертания на лицето на жената. Той знаеше, че тя често ще навестява сънищата му от сега нататък.
Устните й бяха пухкави и сладки, невероятно съблазнителни. Той си припомни как тялото й потрепери, когато я докосна, как стенеше тихо, докато той пиеше ненаситно меда на устните й.
Споменът разпали у него огнено страстно желание. Усети как слабините му започват да пулсират.
Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо образът на тази жена го преследваше така неотклонно? В края на краищата беше само една непозната, случайно срещната в нощта. Един тих глас и пламенно тяло в мрака.
Облеченият в коприна, украсена с блестящи скъпоценни камъни, мъж опипа смъдящата рана на бедрото си. Пръстите му станаха мокри и лепкави. Раната още кървеше. Той ядосано изруга.
Но раджата на Ранапур знаеше, че е ядосан и ругае не заради раната, нито заради двете убийства, на които току-що беше станал свидетел.
Той ругаеше Джеймс Ръксли. Когато убиецът бе започнал да стреля, върху устните му се бе появила зловеща усмивка. Ругаеше и себе си. Как можа да постъпи толкова глупаво и да излиза неподготвен за такава опасност.
Внезапно си спомни и за другото опасно изпитание — когато каретата бясно ги преследваше по тясната улица. Едва бе успял да пренесе забулената загадъчна непозната до прикритието на входа, когато каретата профуча покрай тях. Беше ясно, че преследвачът им нямаше да се откаже лесно.
Въпросът беше кого преследваха — него или нея?
Какъвто и да беше отговорът, тази малка соколици беше опасна, реши той. Нейната податливост и невинност бяха направо опияняващи. Тя можеше да го изложи на още по-голяма заплаха, а тази вечер раджата На Ранапур не желаеше да мисли повече за премеждия И опасности.
Тази вечер щеше да се отдаде на удоволствия — горещи и влудяващи, каквито само той можеше да създаде.
Тази вечер трябваше да забрави всичко. Ако само успееше.
Той се ядоса и смръщи вежди, когато образът й отново изплува в паметта му, за да го тормози и преследва като призрак. Дръпна перденцето и погледна тихата улица, покрита вече със сняг. Все още не можеше да си отговори.