Раджата с нищо не се отличаваше от многобройните богати чужденци, гостуващи в Лондон, които се разхождаха вечер по улиците на града. Освен с напрегнатите мускули и решителните очи.
Но неговите приятели в Цейлон добре знаеха, че това леко стягане на долната му челюст вещае сигурна опасност.
Всъщност раджата на Ранапур вече нямаше приятели — нито в Цейлон, нито някъде по света.
Проклетият рубин беше една от причините за това.
Тя чувстваше присъствието му, усещаше близостта му с настръхналата си кожа.
Залиташе и се препъваше срещу вятъра, като се опитваше да потиска надигащия се страх.
Знаеше защо я преследват. Осъзнаваше огромната важност на тайната, заключена в сърцето й.
Тази тайна можеше да свали крале от трона им, можеше да разгори пламъците на войната.
А имаше хора, готови да убиват, само и само да я притежават. Те вече бяха убивали.
Тъкмо наближаваше следващата пресечка, когато усети пробождане в хълбока. Внезапната разкъсваща болка я принуди да спре. С ръка на кръста, тя едва се добра до една декоративна ограда с изковани железни шипове и уморено се облегна на нея.
„Не мисли за това“, каза си тя. „Изхвърли го от главата си. Дядо ти те научи как да го правиш. Не е възможно да си го забравила толкова бързо.“
Тревожните й очи се насълзиха за миг. Спомни си за дядо си, който сега седеше в своя кабинет в безопасност и може би разлистваше някоя от онези странни книги. Припомни си бъркотията, гневното удряне по вратата, тежките стъпки в коридора…
Малко оставаше и те щяха да изтръгнат тайната от него. Само един поглед към техните сурови и неумолими лица беше достатъчен на Барет да проумее, че разбирателство с тях и с чудовището, което ги беше пратило, е немислимо.
Не, връщане назад нямаше. Не и сега. А може би и никога.
Зад нея дебнеше студена безпощадна омраза, готова да унищожи всичко, до което се докосне. И тя наистина щеше да погуби дядо й, ако Барет не бе успяла да отклони нападателите.
Мразовитият влажен вятър шибаше лицето й и развяваше черния й воал на всички страни. С присвити очи Барет внимателно огледа тесните мрачни улици и дългата тухлена фасада, която се губеше в далечината.
Някъде зад нея градушка от малки камъчета се удари в оградата и звукът сякаш експлодира в мрака. Пребледняла, Барет рязко се обърна.
Зад нея нямаше никого.
Само сенки, всяващи ужас.
Със зловещите пипала страхът беше стиснал гърлото й и се опитваше да парализира мозъка й.
Милостиви Боже, колко още трябваше да върви?
С разтреперани пръсти загърна още по-плътно наметалото си и се приведе напред срещу засилващия се вятър.
Тя побягна с всички сили, обзета от отчаяние, сякаш изведнъж пред нея се беше разтворила адска бездна.
И до известна степен това наистина беше така.
Повече от петдесет карети бяха спрели пред осветения вход на залата за търгове на Грейт Ръсъл стрийт. Наредени по три, те бяха задръстили тясната алея, която водеше към най-известната къща за търгове в Лондон и сега мястото, иначе спокойно, беше много оживено.
Тази вечер до търга имаха достъп само най-богатите и най-влиятелните — цветът на английското висше общество.
В същия момент пет чифта очи нетърпеливо шареха, жадни да зърнат скъпоценния камък, омагьосал цяла Англия от мига на появяването си на бял свят преди месец. Говореше се, че даже кралицата ще участва чрез посредници, разбира се.
Наистина, тази вечер блестящите кристални полилеи щяха да осветят „Окото на Шива“ — безценния камък, пазен досега в съкровищниците на много крале. Наддаването за него нямаше да се проточи. Защото въпросът опираше до живот или смърт.
Някъде сред високопоставените посетители може би се спотайваше убиец, готов да рискува всичко, за да притежава приказния рубин, станал причина за невиждани кръвопролития досега.
2.
Беше фантастично красив.
Черното камгарно наметало на Барет сякаш танцуваше около глезените й, развявано от вятъра. За момент тъмният воал се повдигна и откри плътните й устни и гладките, сякаш изваяни скули.
Изразителното й, поразяващо с красотата си лице рязко контрастираше с обикновените дрехи, с които беше облечена.
Един непослушен самурен кичур се бе измъкнал от прическата й и сега вятърът си играеше с него — разпиляваше го във всички посоки и го надипляше като тъмна коприна.
Барет не усещаше нито вятъра, нито студа. Смарагдовите й очи бяха приковани в огромния скъпоценен камък. Рубинените отблясъци се стрелкаха из залата за търгове, чак до стигащите до пода прозорци.