Нещо, което не бе изпитвала от години.
Рубинът просветваше в кротки пламъци върху белотата с цвят на слонова кост. Хелън не можеше да устои на толкова желаното му въздействие.
Главата й леко се отметна назад. Започна да дразни горещото острие на мъжествеността му. Той не помръдна и тя се притисна до него, докосвайки с настойчиви движения слабините му.
— Истина ли е това, което казват? — прошепна тя и пое огромния му, възбуден член в ръцете си. — Наистина ли рубинът…
Виконтът изруга и я прекъсна. Рубинът сякаш изгаряше всяка частица, където се докосваше до кожата му.
— Да ти покажа ли, Хелън? Възбужда ли те мисълта за топлината, която струи от кървавочервения камък?
Той наведе глава и обхвана едното й втвърдено зърно с устните си. Започна да гали с език, а после да го дразни със зъби.
Главата й се отпусна назад.
— Пейгън… Моля те!… — Краят на изречението се превърна в страстна въздишка, защото пръстите му разстилаха по тялото й магията на неземна наслада.
Прегръдката му се стегна от напиращия безжалостен глад, който го накара да вкуси удоволствието докрай, да изпие до дъно чашата на сластта.
Да познае и да го познаят.
Да желае и да го желаят.
Така, както не бе пожелала другата жена…
Той събори жената, без да я изпуска от прегръдките си, на земята. Огънят ги заля с кървавочервени отблясъци. Тя тихо извика и се изви срещу него. Пейгън разтвори бедрата й и проникна дълбоко в нея.
Усети горещия твърд рубин между обезумелите им тела.
Почти не забеляза, когато тя закрещя и заби ноктите си в гърба му. Дори накъсаните й сладострастни стенания бяха като че ли на мили далеч от него и нямаха никакво значение.
Сега той преследваше друга мечта, която го бе заслепила и която щеше да прекоси като опустошителен ураган миналото и да го пречисти.
При тази мисъл той едва не се засмя.
Не, то не можеше да бъде пречистено. Нищо не можеше да го промени.
Просто щеше да стане свободен — да се освободи от мъчителните спомени, от хилядите часове на мъка и самота, които го разяждаха през последните седем години, откакто…
Кръвта му крещеше за облекчение. Той проникна дълбоко, толкова дълбоко, колкото въобще можеше да проникне един мъж в една жена.
Но не беше достатъчно.
Дори когато го понесоха вълните на удоволствието, Пейгън все още не бе забравил, че онова, което наистина желае, са зелените хълмове и акрите земя, пропити с аромата на жасмин и пачули.
Сега той се нуждаеше от въздух, от свежия чист въздух, който нахлува свободно от Бенгалския залив, изминал целия път чак от скованите в сняг Хималаи до острова.
Хелън изстена отново и потрепери под него. Той се напрегна. Тя с мъка си пое въздух и започна да извива тялото си. Пейгън мрачно се усмихна.
Усмивката му бързо се стопи. Не беше нужно да поглежда надолу. Знаеше, че рубинът отново му намига. Подиграва го, че си е въобразил, че някога може да му избяга.
Вятърът блъскаше в прозорците. Малки ледени късчета барабаняха по заскрежените стъкла. Зад тях се виждаха два силуета — на мъж и жена, тревожно загледани в побелелия старец, който спеше в леглото. Пръв се осмели червендалестия иконом.
— Как е старият ни господар?
Пълната жена до него не отговори. Устните й бяха здраво стиснати от напрежение.
— Е, мисис Гудфелоу, какво каза докторът?
Камериерката въздъхна.
— Каза, че е на косъм, господин Харис. Бил е ударен много жестоко по главата и е загубил много кръв. А и сърцето му… не е достатъчно силно. — Жената пребледня. — Горкият ни стар господар — прошепна тя, без да откъсва поглед от стареца, който бълнуваше в леглото.
Той се мяташе и мърмореше нещо в съня си. Превръзката на челото му беше току-що сменена, но вече беше пропита с аленочервена кръв.
Кокалестите му пръсти сякаш се опитваха да хванат нещо във въздуха. Внезапно той изкрещя:
— Харис! Донеси ми карболова киселина, не, по-добре азотен окис. Побързай! Трябва да я намерим преди…
Старецът внезапно потрепери и отново настъпи напрегната тревожна тишина. Икономът поклати глава.
— Само да намерим мис Барет! Тя би го разбрала.
— Къде е младата мис?
Челото на Харис се сбръчка от притеснение. Онзи млад полицай не успя да открие нищо. Беше проследил онези мръсници на юг от Синамон Хил, но ги беше изгубил.
— На юг? — очите на камериерката се разшириха от учудване.
— Да, на юг. Вероятно са тръгнали за Лондон. Полицаят каза, че ще съобщи в тамошния полицейски участък, но…
— Но какво, Андрю? — за първи път камериерката в Синамон Хил бе забравила йерархията в дома и се бе обърнала към иконома с малкото му име.