Усети познатото напрежение в слабините си.
Какво стана с теб, Angrezi?
Пейгън сведе поглед и се намръщи при вида на големите си ръце — загрубели и напукани от работа. Дланите му бяха мазолести като на хамалин. Това изобщо не бяха ръце, с които може да се прегърне жена като нея.
И въпреки това Пейгън не можеше да я забрави.
Може би заради тайнствено забуленото й лице, което той така и не успя да разгледа добре нито веднъж. Може би заради това лице той внезапно се събуждаше нощем, сядаше в леглото, без да може да се отърси от поредния сън, изпълнен с нейния мирис и със сладостното докосване до нея…
След като сподави още една ругатня, той преметна през рамо ризата си и се запъти към бунгалото, което му служеше за жилище по време на престоите му тук, по крайбрежието. Тази дяволска жена сигурно има зъби на баракуда и глезени като на жребче.
Докато преминаваше край редиците чаени храсти, лицето му помръкна още повече. В това време тамилските работници, седнали на петите си, го следяха с любопитни погледи. Сигурно си мислеха, че техният сахиб-англичанин се държи странно. Да, те явно вече бяха почти сигурни, че Тигър-сахиб е полудял. Пейгън с горчивина си помисли, докато обхождаше с поглед ширналото се до гъстата стена на джунглата поле с чаени храсти с цвят на смарагд, че може би са прави.
Нещо му подсказваше, че болестта по кафеените насаждения ще достигне катастрофални размери. Щеше да заложи цялото си бъдеще на своята интуиция.
Ако всичко вървеше по плана, скоро трябваше да стане един от най-големите производители на чай извън Асам. Беше преценил, че най-добрата възможност беше смесеното отглеждане на китайски чай и местни сортове. Но дори този избор да се окажеше наистина най-подходящият, можеха да се появят хиляди други препятствия. Цинично допълни на ум, че ако не го довършат бенгалските отровни змии и кобрите, то това ще сторят пиявиците.
После се сети за зеленооката вдовица от Мадрас. Щеше ли да скърби русокосата Джорджина при вестта за смъртта му? Дали щеше изобщо да липсва на някого?
„Стига си се размеквал — каза си Пейгън. — Това, от което имаш нужда, е едно студено питие.
Това, от което имаш нужда, е жена“ — обади се ехидно вътрешният му глас.
Но на този почти безлюден бряг нямаше жени, с изключение на няколко тамилки, които работеха на полето редом с мъжете си. Към тях той никога нямаше да посегне, не само защото това би довело до много реални неприятности, но и поради морални задръжки, макар да считаше, че не са останали кой знае колко.
Почти седем седмици бяха изминали от последната им среща с Джорджина. Ето защо се беше изнервил толкова напоследък! Онова, от което имаше нужда, бяха една-две седмици в леглото на изобретателната вдовица.
„Лъжец — отново се обади гласът. — Не за нея мечтаеш ти, не за нея. Мечтаеш за онази незабравима жена, чиито устни се сляха с твоите в неизпитана досега страст, едновременно покорни и предизвикателни. За нейното тяло мечтаеш вече седмици наред.“
Ядосано ритна една суха буца пръст, която се разпиля на прах. „Забрави болката в слабините си. Забрави тайнствената жена с копринената кожа.
Сега тя е в другата половина на земното кълбо. В зелената страна, където оградите от жив плет са изпъстрени с яркосини метличини, а пролетните рози все още не са разцъфтели.“
И тогава го връхлетя мисълта.
Устните му се свиха в горчива усмивка, докато гледаше без да вижда тамилските работници.
Днес беше 23 април 1965 година… Неговият тридесети рожден ден.
Джеймс Ръксли се беше заклел, че до края на този месец ще го убие.
В едно обаче плантаторът много се лъжеше.
В същия този миг в лазурните води на пристанището в Коломбо навлизаше една двумачтова бригантина. В една от каютите се разиграваше драматична сцена между капитана и красива тъмноруса жена с пребледняло и изпито от изтощение лице.
— Няма да направя това, чувате ли? Можете, ако искате, да отплувате направо в ада със скапания си екипаж, изобщо не ме интересува! Вие и негодникът, който ви плаща, няма да спечелите играта! — каза тя, като го гледаше твърдо.
— О, тук грешиш, хубавице! На „Темпест“ имаме начини да те принудим. За Бога, ще го направим, и още как! — И сякаш за да я убеди в думите си, той потупа с грубата си ръка въжето, което държеше навито и направи още една крачка към нея.
— Не се доближавай, кучи сине! — изсъска Барет.
Дългите месеци, прекарани на кораба, я бяха съсипали физически, но не успяха да сломят духа й, макар че пътуването беше едно безкрайно мъчение. През цялото време бяха слагали наркотици в храната й, за да се справят със съпротивата й. Тя нямаше друг изход, беше принудена да се храни, иначе трябваше да умре от глад.