Време. Ето от какво имаше нужда. Време и бистър ум. Пое си дълбоко въздух, вирна гордо брадичка и се обърна.
Очите на капитана щяха да изхвръкнат, привлечени като магнит от копринената белота на бюста й.
— Леле, голяма хубавица си! За Бога, ще ми стане! На никой нормален мъж не може да не подейства тази гледка! — възкликна той с пресипнал глас.
Какво ли ще подейства, удиви се Барет. Или това беше още един трик, за да я сплашат? Въпреки това лицето й остана безизразно, докато наблюдаваше каним на през полуспуснатите си клепачи.
— Харесва ли ти?
Очакваше точно този отговор — мрачно проблясване в сивокафявите му очи.
— Ай, колко ми харесва, момиче! И на него ще му хареса… — и завърши с една мръсна псувня.
Той? Това пък какво означава?
— За да се справя, трябва да знам какво точно искаш от мен, капитане.
— Всяко нещо с времето си. Преди това имаме да свършим още някоя и друга работа двамата — отговори той, след като се бе доближил до нея само на две три крачки. Сухото му лице се бе изкривило в похотлива усмивка.
Барет усети ударите на сърцето си. „Дръж се спокойно“ — започна да си повтаря на ум. Дядо й казваше, че винаги има изход, номерът е в това човек да бъде достатъчно умен, за да го открие.
Стана й ясно, че беше изпуснала и последния си шанс. Разпалващата се похот в очите на капитана беше красноречиво доказателство за това.
— Точно за тази работа съм чакал най-много — думите му бяха придружени с рязко замахване и въжето изплющя при удара в другата му длан. — О-о, искал съм го толкова, колкото и парите! — И той се втренчи в повдигнатите от корсета полуголи гърди и допълни със сподавен глас: — Може би дори повече от парите, по дяволите!
Сега вече беше до нея. Барет усети противния му дъх, който миришеше на вкиснато и ром. Леко потрепери, но с яростно усилие на волята си наложи да не се дръпне назад.
„Чакай — каза си тя. — Кръвта му ще кипне всеки миг и ще замае главата му. Да, още малко изчакай, не бързай.“
Той сграбчи стройната й снага с алчните си загрубели ръце, мътният му поглед издаваше гнусните му намерения.
Чак тогава Барет се отскубна. Грабна стария си корсет от пода и го запокити срещу мъчителя си, после рязко извади от ботуша си малък нож за плодове със сребърна дръжка и го заби напосоки в лицето му.
Морякът изрева от болка и залитна назад. Тя светкавично се шмугна покрай него, покачи се на масата и вдигна ръце към илюминатора.
Трябваше и още малко, за да го достигне!
Отчаяна тя се повдигна на пръсти, докато най-после хвана металното резе. Отвори го. Под нея се плискаше сапфирено море, водата блещукаше под ослепителните лъчи на тропическото слънце.
Хвана се за рамката, повдигна се отново на пръсти. И прехвърли единия си крак навън, после се наведе и промъкна главата си. През цялото време се опитваше да не обръща внимание на яростните псувни на капитана зад гърба си.
Разтърсиха я тръпки на ужас.
„Спокойно! След малко ще прехвърлиш и другия крак!“
Извъртя се настрани, премести ръце и опита да прехвърли и другия си крак.
„Мили Боже, ами ако тук има акули!“
Където и да беше това „тук“…
Ръцете й трепереха, докато с мъка пазеше равновесие. Почти успя да измъкне коляното си!
Внезапно псувните зад нея престанаха.
С разтуптяно сърце тя се наведе над водата и заизмъква стъпалото си.
В тази секунда около крака й като змия се уви въжена примка, която я дръпна навътре със нечовешка сила. Грубите лапи я сграбчиха за кръста и рязко я изтеглиха навътре.
— Малка мръсна кучка! Това е последното ти бягство, така да знаеш!
Загубила равновесие, Барет безпомощно падна назад и удари главата си в ръба на масата.
Ушите й се изпълниха с тътнещ ехтящ звън. Заля я вълна от болка.
Побеляла и залитаща, тя слепешката се опита да стане и отново да се хване за илюминатора.
Въжето изплющя по гърба й. Като в мъгла тя видя окървавеното лице на капитана да се клатушка и размазва пред погледа й. Въжето изсъска отново, разцепи роклята й и се впи в кожата на гърба.
Светът около нея избухна и тя потъна във въртопа на нечовешката болка. Последното нещо, което усети, бе вонята на уиски. После пропадна в непрогледен мрак.
11.
Плантаторът се мяташе в неспокойния си сън полугол в задушната тропическа нощ под фината защитна мрежа срещу комарите. Облян в пот, той размахваше ръце, а мускулите му тръпнеха от напрежение. В бълнуването си той сграбчи рамката на леглото, сякаш тя беше негов отдавнашен враг. От новия пристъп на маларийната треска дишането му беше задъхано и накъсано.