Високо-високо се издигна облак искри, който бавно започна да пада.
Вождът на десетте племена погледна над огнените езици и сдържаната му усмивка показа, че е доволен от видяното.
Пламъците предсказваха, че скоро белият човек ще бъде победен. Болестта по кафето се разпространяваше ден след ден и задушаваше дяволското растение. Скоро нямаше да остане и един здрав храст.
После очите му се присвиха, за да разчетат по-добре предсказанията на нажежените въглени — малки кръгове, които приличаха на следи от тигър. Изпита върховно задоволство. Ето че бе настъпило времето да се призове тигъра, точно според легендата. Сега белият крал трябваше да заповяда на нашествениците да си тръгнат и да върне на народа му свещената родна земя.
Зад шамана тихо се залюля тънко бамбуково дръвце. Клоните зашумяха и сякаш нашепваха за славното бъдеще. Очите му станаха като стъклени и той нищо не виждаше.
Големият звяр беше в очакване. Човекът го усещаше — там някъде в задушната тъмна нощ, с горящи очи и мощен гръден кош, който се подвига при тежкото му дишане. Там, по склона надолу, прикрит под старо салово дърво…
Имаше и още нещо…
Старецът протегна жилестата си ръка и пръсна още една шепа бял прах над огъня, след това се загледа втренчено в пламъците.
От съскащите пламъци го гледаха две блестящи очи. Смели очи, променливи и пъстроцветни като паунова опашка. После видя отчаянието в тези очи. Очи, които са отправили взор в бездънната нощ и са станали непрогледни като нея.
Празни очи.
Дъхът на шамана рязко секна. Жена, в името на великата Кали! Жена от града на мъглите в дяволската земя на Angrezi.
Старият заклинател започна тихо да произнася древно и тайно заклинание, за да се съсредоточи и да види образа по-ярък и отчетлив. Докато гледаше втренчено огъня, горящият пън изпращя и се разпадна всред облак от искри.
Сърцето на стареца лудо заби от радост. Слава на Шива! Създателя и Разрушителя! Слава на съпругата му — всевиждащата Кали, Майка на Времето и Спасителка на онези, които вярваха в нея! Тази жена — Angrezi променяше всичко. Сега вече можеше да започне истинската борба.
Шаманът се усмихна, вече доловил насладата от бъдещото отмъщение. След като отправи заключителна молитва към Шива и му благодари за снизходителното покровителство, старият човек по младежки се изправи и пое надолу по хълма с наведена глава. Мимоходом взе от един от придружителите си бастун от слонова кост.
Най-после моментът беше настъпил. Той ускори крачка, докато започна да подрежда в мислите си нещата, които трябва да се свършат преди слънцето да се покаже над морето от разтопено сребро.
12.
Дали бяха изминали минути или часове.
Започналото като удари на чук блъскане в гърдите му плъзна по цялото му тяло и стана толкова силно, че Пейгън почувства как се разпада на части.
Нов пристъп, каза си наум, докато се тресеше неудържимо. Тази малария…
Хининовата отвара беше недокосната върху походната масичка.
Защо, по дяволите, не беше я изпил? Защо беше изгубил контрола си през последните три седмици — в началото за дреболии, а сега за това?
Джунглата около него беше необичайно притихнала. Чуваше се само шумоленето на вятъра сред бамбуковите дървета.
Като предупреждение.
Пейгън се намръщи, като не преставаше да се чуди къде се скри белият дявол, и сложи пръст на спусъка. Изпсува, защото усети ръцете си несигурни, хлъзгави и лепнещи от пот. Зад него се чу припукването на палмови клони. Извърна се и втренчи очи в тъмния неспирен танц на джунглата.
Нищо. Само сенки. Навсякъде само неясни сенки…
Англичанинът знаеше, че тигърът може да се появи отвсякъде, обикновено оттам, откъдето най-малко очакваш.
Заля го нова вълна от болка, която сякаш избухна в мозъка му и взриви мислите и волята му.
Проклетата омразна малария!
— Кълна се в Бога, няма да ти се дам! — изкрещя срещу невъзмутимата тъмнина и шумолящите бамбукови листа. Срещу бялата смърт, за която знаеше, че неотклонно го следи от върха на хълма.
— Нито себе си, нито Уиндхевън!
В клоните на близкото салово дърво нещо изшумоля. Някъде високо над дървото се разнесе изплашения писък на птица.
Но Деверил Пейгън едва ли го забеляза. С безумно лице той здраво стисна пушката си и тежко закрачи по пътеката надолу към брега, изцяло в плен на кошмарните си видения.