Болка, И нищо друго, освен болка.
Тя почти се задушаваше от пулсациите на болката и от собствените си сълзи. Главата, раменете, гърбът — боляха я нетърпимо.
„Стига!“ — изкрещя безумен глас. Това не е нейният глас, каза си Барет. Такова отчаяние не можеше да има в гласа на никое човешко същество.
Внезапно усети, че пропада и потъва в хладна тъмнина, след което агонията се поднови с нова сила. Някъде далеч от нея чу сподавен вик, последван от глух тропот на бягащи крака.
После тишината закънтя в ушите й. Устата, носът и дробовете й се напълниха с вода.
Опита се да поеме глътка въздух. Усети изкушението да се предаде. Колко приятно щеше да бъде, ако потъне в тъмнината! Колко приятно щеше да бъде да се остави големите черни криле да я поемат и да не чувства повече нищо.
Без страх.
Без болка.
Без разтърсващия ужас на спомените.
Някъде наблизо отново се чуха стъпки и викове…
Хладни вълни в непрогледната нощ.
После и това усещане потъна някъде в съзнанието й. Инстинктивно протегна ръце напред и загреба хлъзгавата чернота около себе си, докато не изплува над повърхността. Отметна назад глава, за да поеме дълбоко въздуха.
Високо над нея проблясваше звездното небе, сякаш черното кадифено покривало на нощта бе обсипано с диаманти.
Вода, осъзна тя.
И около нея море. Но къде е тя в това море — нямаше никаква представа.
Единствената й мисъл беше отново да направи опит да поеме въздух и да се задържи срещу връхлитащите я вълни.
Да се бори. Трябва да се бори.
Но след всяка мощна черна вълна тя усещаше как силите й я напускат, докато ръцете й безпомощно започнаха да треперят, а дробовете да я болят от напрягане.
Някъде откъм дясното й рамо проблесна и за миг я скова фосфоресцираща удължена светлина. „Някакво малко нещастно морско създание се бори, за да запази живота си, също като мен.“
Въпреки че краката й бяха тежки като налети с олово, тя отново и отново се хвърляше срещу вълните, защото този сблъсък я изпълваше с нова сила и решителност.
За пореден път отметна глава, за да поеме мъчителната глътка въздух и тогава забеляза оранжеви отблясъци вдясно от себе си.
Огън?
Но това означаваше земя, мина й през ума. И спасение!
Дишайки мъчително и конвулсивно, тя с усилие се насочи към едва видимата светлинка, която беше като лъч надежда в черната нощ. Сърцето й лудо биеше, но тя не си позволи за миг да помисли за страха и болката и продължи да плува, подхвърляна от студените вълни.
Към далечния бряг. Към спасението.
Към мястото, където нямаше болка и унижение.
Зад нея оставаше преживеният ужас, който полека избледня и накрая съвсем се стопи в тъмнината на нощта. А с него изчезна и заплахата.
Пейгън започна да осъзнава кой е и къде е, едва когато усети първите хладни вълни в краката си. Нагази напосоки през кипящата посребрена пяна, докато умопомрачението започна да отпуска хищната си хватка.
Маларията го дебнеше постоянно, тя му остана един от многобройните спомени от Индия, също както неравния белег, който пресичаше надлъж тялото му — от Големия бунт, от Канпур.
Канпур. Място, обхванато от лудост и потопено в кръв. Смъртта там беше толкова осезаема, колкото и тежкия задушен въздух.
Спомените предизвикаха студени тръпки по тялото му. Сигурно е от водата, помисли си мрачно той. Сигурно е от нощта.
Но знаеше, че не е вярно.
Канпур го караше да трепери целият. Канпур, който нямаше да забрави никога. Все някой трябваше да помни. Нямаше друг оцелял освен него, за да помни.
Сдържа се да не изругае гласно и се отпусна в копринената чернота на хладните вълни. Гмурна се по-дълбоко. Искаше сякаш да отмие спомена за безкрайните дни на кланета и опустошения, когато сипайският бунт премина като ураган през Индия.
За една седмица изгуби къщата си, след още една — грижливо обработваните си земи.
След месец — слугите си и всичките си приятели.
Със сухи очи бе гледал как всичко скъпо изчезна за един миг, пометено от безумната лудост на омразата.
Сега, след осем години, той се бе превърнал в пленник на мечтата си за този остров, който сякаш беше отронена сълза от окото на Индия. И, Бог му е свидетел, щеше да остане тук — с гръб към забулените в мъгли планини и с лице към югозападния мусон, решен да се бори и да запази земите си.
Ще успее.
Ако не бяха тези постоянни нощни кошмари. Ако можеше някак да забрави Канпур.
Протегна силните си ръце нагоре и мощно загреба, докато изплува на повърхността. По главата и рамене те му се стичаха капки вода като диаманти. Пое дълбоко въздух и долови миризмата на дим някъде откъм върха на хълма, примесена с тръпчивия аромат на източни билки. Тайни обредни ритуали през нощта?