Беше заплашил работниците си, че моментално ще ги уволни, ако ги хване тайно да се молят на черепа на Кали, но явно тази заплаха не действаше. Те продължаваха да правят онова, което бяха правили от векове.
Пейгън се гмурна още веднъж в хладната бездна.
„Забрави петимата убити работници, които намери при завръщането си от Лондон! Забрави нападението в Коломбо! Забрави мъжете, които те проследиха в нощта и те нападнаха в гръб!“ — повтаряше си той, след като изплува на повърхността и се остави отпуснат на люлеенето на вълните.
В прегръдката на водата той се чувстваше като в прохладна люлка в знойна нощ. Тя беше божи дар, благодатен оазис в сухата пустиня на преследващите го видения. И той се предаде на милувката на морето, която го даряваше със забрава. После заплува с мощни загребвания.
Тогава пръстите му случайно докоснаха все още незаздравелия белег, който минаваше зигзагообразно от скулата до дясната му вежда. Силното му тяло сякаш се вкамени. Когато след секунда главата му се показа над водата, за да си поеме дъх, очите му отново бяха твърди и студени, а от магията на спомена не бе останала нито следа.
Да забрави!
Това беше нещо, което Деверил Пейгън никога нямаше да направи.
Тя усети дъното. Малко след това вълните я изхвърлиха на брега. Устата й беше пълна с пясък, водорасли и мидени черупки.
Изпълзя от водата, като непрестанно плюеше, и се отпусна върху живителната топлина на пясъка.
Под ръката й излази изплашено раче, но тя не можеше да помръдне от изтощение. Силите й стигаха само да диша. Една вълна се разля до краката й и тя разбра, че трябва да се премести някъде по-високо, защото рискуваше приливът да я завлече обратно в морето.
С мъка се опита да се изправи, но не успя да се задържи и отново се свлече върху пясъка. Лицето й беше пепелносиво от усилието да пропълзи няколко крачки навътре в сушата, което изцеди и последната капка енергия.
Поне не усещаше болка, освен леко боцкане по гърба, може би защото вече нямаше сили да усеща каквото и да било.
Стисна зъби и леко повдигна глава, за да потърси бляскащата светлина, която я насочваше последните часове и най-накрая я бе извела до спасителния бряг.
Странно, светлината беше изчезнала.
Но това вече нямаше значение. Сега нищо нямаше значение.
Устата й се отвориха в прозявка, след това очите й се затвориха. Минута по-късно тя вече спеше.
Зората вече бе обагрила в кървавочервено хоризонта откъм Бурма, когато Пейгън излезе уморен от морето. По лицето и гърдите му се стичаха сребърни струйки вода, които светлееха върху бронзовия загар на силното му тяло. С почти животинска грациозност той разтърси глава и се протегна, без да го е грижа, че е гол.
Най-после в него бе нахлула приятна, гъделичкаща сетивата му умора. С малко повече късмет може би щеше да успее и да заспи.
От жаждата в слабините му бе останала само тъпата болка. Точно както спомените от Канпур.
Смръщен, той започна да се бърше, после обу бричовете си, мускулите му играеха и се извиваха при всяко негово движение. Прокара бавно ръка назад през черната си коса и се обърна към пътеката нагоре.
Тогава видя цветното нетно, което се открояваше върху сивкавата пясъчна ивица на юг.
Там, където не би трябвало да има нищо.
Високото му чело се набразди от учудване. Той замръзна и се напрегна да види по-добре. Разбира се, това не можеше да бъде действителност, беше поредното видение.
Притвори очи и отърси останалите капчици вода от лицето си. Когато погледна отново, беше уверен, че цветното петно няма да го има.
Но то беше там. Стоеше все на същото място.
Пейгън ясно видя, че това беше жена.
По гърба му пробягнаха тръпки, сякаш го прониза някакво предчувствие.
Все още под влияние на нощните си кошмари, мъжът с гарвановочерна коса и загадъчни като оникси очи, гледаше омагьосан неясните очертания и не можеше да повярва на очите си. Още един мираж, още една илюзия, която ще го преследва в дългите тропически нощи.
Върху лицето си почувства топлия полъх на вятъра. Тази топлина предвещаваше палещата жар, в която щеше да се превърне въздухът по обяд. В гърлото му се надигна непознато и странно усещане и Тигър-сахиб, както го наричаха работниците му, решително закрачи по мокрия гладък пясък.
Сянката му падна върху неподвижната фигура — тъмно издължено петно върху бялата като слонова кост кожа и светлата, мокра рокля. Пейгън бавно коленичи, обзет от чувството за съдбовност. Стана му ясно, че дори и да иска, вече няма да може да се обърне и да си тръгне.