— Казах ви, че сте гостенка тук. На Сент Сир. Но виконтът е прекалено зает да се занимава с някаква жена, изхвърлена от вълните. Не, аз се казвам Деверил Пейгън, управител на плантацията на виконта. На мен трябва да отговаряте, мис… — веждата му отново се повдигна. — Не си спомням да съм имал честта да ми бъдете представена.
Тя стисна още по-здраво фустата, след като несъзнателно бе разкъсала част от дантелата.
— Мисля, че току-що ви зададох въпрос.
— Името ми?
Какво й ставаше? По бузите й изби гъста руменина. С треперещи ръце придърпа фустата плътно към брадичката си.
— Чакам.
Нахалният му втренчен поглед я притесни. Какво от това, че я беше спасил? Какво от това, че усети как сърцето й прескача?
Само да намереше виконт Сент Сир, собственикът! Той сигурно щеше да й помогне, ако му обяснеше затруднението си.
Дотогава тя реши да даде урок на този безочлив управител. Вирна брадичка преди да отговори:
— Можете да си чакате до куково лято, господин Пейгън, но аз няма нищо да ви кажа.
Обсидиановите му очи станаха подигравателни.
— Дали да не ви наричам Синамон?
„Защо ще ме наричаш така?“
— Споменахте това име, докато спяхте. Синамон Хил, не си ли спомняте?
Очите й се разшириха. Значи той е бил тук, докато тя е спяла? Боже Господи, дали не е правил и нещо друго, освен да подслушва?
Отговорът на нейните притеснения, които той много точно отгатна, беше една цинична усмивка.
— Да, наистина беше изкушение. Но аз предпочитам жените ми да са съвсем разсънени, когато ги докарвам до екстаз. И когато те правят същото с мен.
Дъхът й спря.
— Ти си мръсен, долен…
— По-спокойно, скъпа. Ето, че си показваш рогата!
— …порочен, отвратителен простак! — довърши тя, без да обърне внимание на забележката му. Внезапно присви очи и попита:
— Какво искаш да кажеш с това?
— Защо не ми кажеш ти самата?
— Говориш с гатанки, недостойна твар такава! — сопна се тя и се изви назад от отвращение. — Заповядвам ти да напуснеш стаята ми!
— Ще изляза, когато отговориш на въпросите ми Започвам: кой, или по-скоро какво те доведе тук?
Веждите й се сключиха от напрежение. Някъде отдалеч долетя пронизителният крясък на птица. Звукът беше странен и напълно непознат. Почувства как главата й всеки миг ще се пръсне и прехапа устни, за да заглуши болката.
О, Боже, защо той не се маха?
Прекара по челото си треперещата си ръка, сякаш да подреди обърканите си мисли.
— Цялото това извъртане е безкрайно занимателно, разбира се, но бих искал да знам името ти.
Тя почти не го чу. Сърцето й се сви от ужас.
Нищо. Нито следа от нещо познато.
Нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Само един безбрежен черен океан. Само бездънна пустош. Като в празна къща. Като в рамка без картина.
Изчезнало е, всичко е изчезнало.
Не е останала дори и прашинка.
Загледа се безмълвно през прозореца към непознатия пъстър пейзаж. Сега осъзна за първи път какво вижда. На върха на възвишението една маймуна се катери по кокосова палма. На покрива на близкия навес двойка папагали с алени гребени си бърборят общително.
Чуждо, всичко това е чуждо!
С пепелносиво лице тя се изправи на колене, здраво притиснала фустата до гърдите си. Но в тъмната пустош не просветна никакъв отговор, нищо познато. Единствен ответ беше избухналата с нова сила болка в главата и тялото й.
Устните й сякаш се слепиха. „Няма да плача“ — обеща си наум. „Няма да плача. Няма!“
— Говори, Синамон! Освен ако не искаш да приложа други методи, за да те принудя. Някои от тях сигурно ще бъдат по вкуса ти!
— Остави ме! — задъхано промълви тя. Очите й бяха пълни с ужас. — Не виждаш ли? Сляп ли си или глух? — Последните й думи се сляха с отчаяно сподавено хлипане. — Мили Боже, аз не знам защо съм тук! Всичко… всичко е изчезнало. Няма го… — Жената без име преглътна напиращите сълзи и продължи: — Господи, помогни ми! Нищо не ми е останало! Нито минало, нито дори собственото ми име…
Бяха взели и това от нея.
15.
Тишината беше нарушена от груба ругатня. Пейгън яростно сграбчи тънките й китки.
— Я стига с тези глупости, дяволите да те вземат! Този път Ръксли се оказа по-умен, отколкото си мислех, но дори и жена с твоите безспорни качества няма да успее да му свърши работа. Така че, скъпа, по-добре да се примириш с факта, че сега си под моя контрол и аз ще правя каквото си искам с теб. Когато и където поискам, защото в момента си на територията на Уиндхевън. Тук Ръксли не може да ти помогне! — пръстите му стиснаха още по-здраво китката й и той довърши: — И сега аз искам истината. Как попадна тук? Има ли скрити на брега хора на Ръксли?