— Върви в пъкъла! Змии да ти изпият очите дано!
По челюстта на Пейгън заигра един мускул.
— До гуша ми дойде от ругатните ти. Я дръж по-приличен език!
— Ще говоря както си искам, тъпак такъв!
Той натисна ръцете й към леглото. По устните му се появи подигравателна усмивка.
— А каза ли ти Ръксли, че това боричкане ще ми бъде много приятно, Синамон? Каза ли ти, че уличният ти език и ритниците ти ще ми допаднат? Да, така става много забавно. Всичко друго ще ми хареса, но не и измъчената ти роля на девственица, която играеш. Защо не пробваме? — и я притисна с бедрото си към леглото.
Жената под него внезапно остана съвсем неподвижна. Девствена ли беше? Господи, нямаше ни най-малка представа! Когато го осъзна, просто застина.
Защо не беше в състояние да си спомни? И въпреки това последното нещо, което щеше да направи, е да покаже на този мъж страха си.
— Ще съжаляваш, че си се докоснал до мен! — изсъска тя, без да си даде сметка, че лицето й, останало без капчица кръв, съвсем не говореше за самоувереност.
— Те не успяха, и ти няма да можеш! — И когато думите се отрониха от устата й, дъхът й внезапно замря.
В съзнанието й се появиха смътни образи и звуци. Груби ръце, подигравателен смях. По гърба й пропълзяха тръпки на ужас. Но образите-фантоми потънаха някъде, като пясък, който изтича през разтворени пръсти.
Все пак тя бе казала истината — необяснимо как усещаше, че е имало и други, които са опитвали да я подчинят на волята си.
Тя ги беше надхитрила. И с този ще се справи някак си.
Тази убеденост я подкрепи и окуражи.
Очите на Пейгън се притвориха, лицето му беше много близко до нейното.
— Значи все нещо е останало от паметта ти, Синамон! Може би просто е твърде избирателна?
— Глупости! Образите просто… ми се появиха — отвърна тя, като мяташе глава в усилията да се освободи от него, а познатата болка отново я прониза.
— Все още ли играеш измъчена невинна девица? — той сведе лице толкова близо до нейното, че на нея й се привидяха ухилени дяволчета в здравото му око. — А сега е вече време да се отървем от този ужасен корсет. Нали?
Тя можеше да види всяко косъмче по гърдите му, всеки мускул, който играеше под кожата му. Усети с корема си топлината, която излъчваха мускулестите му бедра, както и възбудената му мъжественост, насочена към нея.
— Никога! Ти ще трябва… само…
— Е-е, Синамон, вече ми досаждаш. Не можеш ли да измислиш нещо друго? — изръмжа Пейгън, след като с неумолимо изражение на лицето здраво стисна китките й е едната си ръка, а с другата развърза сатенената панделка на корсета. Гърдите й всеки миг щяха да изскочат навън.
Дългите му пръсти се насочиха към първата метална кукичка. Докосването му беше като огън. Изгарящо и безжалостно като погледа му. Ловко и уверено като тялото му, което я притискаше.
— П-пусни ме, побъркан идиот такъв! — изкрещя тя и бясно се заизвива под него, от което раната на челото й се отвори. Очите й се замъглиха от сълзи, но продължи да се мята.
— Ще кажа на виконта какво си ми направил! Дори и в това забравено от Бога място, където и да е, не се надявай да се измъкнеш безнаказано!
— Сент Сир? — възкликна той и студено се изсмя. — По отношение на жените виконтът е по-безсъвестен и от мен. Ако беше тук сега, просто щеше да се позабавлява на зрелището, а след това на свой ред да се настани между краката ти.
Тези цинични думи сякаш я заляха със студена вода. Това не беше човешко същество! За малко беше пуснал ръцете й и тя моментално се нахвърли и замахна напосоки към лицето и врата му.
Пейгън леко се отдръпна, за да избегне извитите й като на граблива птица пръсти. Но ноктите й се вкопчиха в бузата му и я раздраха от скулата до челюстта, точно под пресния розов белег, който ясно се очертаваше върху загорялата му кожа.
Той изруга цветисто и продължително. „Стига приказки, глупако! Обладай я и свършвай най-после с това! Събери си ума и се хващай за работа. Върху плещите ти е цяла плантация. Освен това трябва да хванеш убиеца.“
Той отново я затисна с тялото си, коляното му се опря на бедрото й. Допирът с нея беше като мълния, която го порази. Членът му болезнено се напъна. По дяволите, ако не го направеше след малко, щеше…
Изведнъж се сепна. Бялата превръзка на челото й бързо се напояваше с прясно избила кръв.
— Престани с играта, защото ще отвориш раната. Няма да ти причиня болка — промърмори грубо, като изведнъж се почувства необяснимо смутен от бледата й кожа, от безумието, което се четеше в необикновените й синьозелени очи. — Това не е обичайно за мен, Синамон. Така че по-добре се откажи от плана, в който те е въвлякъл Ръксли. Няма смисъл да се усложняват нещата повече, отколкото са.