При мисълта за гърба й отново му се повдигна.
— Тези рани… трябва да се почистят, Синамон. — Видя очите й да проблясват като диаманти от напиращите сълзи. Но тя не се разплака, а брадичката й беше гордо вдигната.
Не, тази жена не плачеше за щяло и не щяло! Който и да я е подредил така, сигурно го е знаел. Гняв замъгли погледа му. Изведнъж изпита страстно желание да усети врата на този човек в ръцете си. И все пак, въпреки всичко, гордото й лице оказваше странно въздействие върху ритъма на сърцето му. Както и прекрасните извивки на голата й снага, полуприкрити под треперещите пръсти. С такова тяло тя сигурно изкарваше цяло състояние за една нощ!
По дяволите, нима той беше само едно разгонено животно?
Помъчи се да не обръща внимание на ожесточението, което изпита към себе си, избухнало сякаш във вените му.
— Кой беше? Кажи ми само това.
По лицето й пробягна сянка, която смътно напомняше на обреченост, когато се подпря на вратата.
— Казах ти, че не знам. Не знам дори и какво са ми направили. Нищо не си спомням, разбираш ли? Абсолютно нищо! — каза тя и извърна лицето си, защото сълзите й рукнаха. По бузите й закапаха горещи солени бисери.
Пейгън вече стоеше до нея и преди тя да успее да се противопостави, той непохватно я прегърна и в изблик на нежност я притисна към голите си гърди. Болката, която я сковаваше се оказа по-силна от порива да се бори и тя замря в прегръдката му.
Той потръпна, когато гърдите й се допряха до него, когато усети, връхчето на зърното да се заплита в космите му и това предизвика буря от усещания. В това време горещите й сълзи капеха върху гърдите му и сякаш го изгаряха. Всяка сълза засилваше до безкрайност съжалението, което свиваше сърцето му, пораждаше желание отношенията между тях да се бяха развили по друг начин.
През целия си авантюристичен живот досега Деверил Пейгън никога не бе позволял някаква жена да наруши равновесието му дори за секунда. И ето, че само за няколко часа тази тъмноруса съблазнителка обърна надолу с главата целия му свят.
Кадифеното зърно продължи сладостно да го измъчва и той преглътна с усилие.
— По дяволите, защо не ми каза веднага.
Тя не помръдваше, твърде слаба, за да се бори, но достатъчно силна, за да му покаже, че докосването до него не й харесва.
— Нали се опитвах точно това да ти кажа, безумнико! — Макар и пресипнал, гласът и се извиси: — Просто се махни! Остави ме! — клепачите и се отпуснаха, а тъмнорусите ресници потреперваха.
Какво ли щеше да изпита, ако покриеше с целувки очите й, запита се той. А скулите й, гладки като слонова кост? Боже, ами гърдите й, с влудяващите го коралови зърна?
Пръстите му се стегнаха от избухналия нов пожар в слабините му.
Тя си пое дъх и изстена:
— Стига… моля те!
Ръцете му веднага се отпуснаха. Дявол да го вземе, какво му ставаше? Как успяваше така да го привлича? Фактът, че не успяваше да се контролира, отново го разгневи.
— Не се притеснявай, малката, това нищо не означава. Ти усети възбудата на мъж, който просто дълго време е бил в джунглата. Сега всяка уличница би ме довела до подобно състояние — каза той с подчертано безразличен тон.
Тя вдигна лице и синьозелените й очи, променливи като морето, го привлякоха неудържимо.
— Кой те подреди така? Някой ревнив любовник? Или съпруг, който те е изненадал с най-добрия си приятел? Да не би да е самият Ръксли, ядосан, че не усвояваш уроците му толкова бързо, колкото той иска — заговори той, като произнасяше думите натъртено и студено. Видя как тя пребледнява с всяка изречена от него дума.
И разбра, че това не му доставя никакво удоволствие. Напротив, почувства се още по-зле от гледката. Тя се отдръпна и се подпря на стената.
— Помня само, че беше мъж. Мъж като теб. Огромен, силен и просташки груб.
— Ще трябва да почистя раните ти, Синамон. Това ще… Ти ще се почувстваш…
Тя леко се олюля. Устните й несъзнателно се отпуснаха, а пръстите, с които се задържаше за стената, побеляха.
— Не се грижи за мен, Пейгън. По-добре се погрижи за себе си!
„Смела си, Синамон. Но вената на слепоочието ти сякаш ще се пръсне, а това говори, че всеки момент ще рухнеш на пода!“
От карболовата киселина щеше да я заболи още по-страшно.
Пейгън преглътна една ругатня и реши само да гледа и да чака. Даваше й не повече от половин минута.
Очите й се затвориха, миглите й се отпуснаха като златни ветрила над скулите й. Може би вече беше в без съзнание. Само на шията й кожата леко пулсираше.
Секундите отлитаха. Той безшумно се приближи до нея.
Двадесет секунди.