Пръстите й се отпуснаха. Миглите потрепнаха. Застанал достатъчно близо до нея, той все още долавяше едва чутото й дишане.
Десет…
Чакаше като хищник, дебнещ в храстите, готов за скок.
И когато дишането й рязко секна, а коленете й се подгънаха, той вече се навеждаше, за да я подхване — едната ръка около раменете й, а другата през кръста. Притегли я към себе си, без да обръща внимание на жарта, която го опари там, където едно от зърната й се, допря до гърдите му.
Цялото му тяло се разтресе.
— Аз не плача. Аз никога не плача — тя едва не бълнуваше, а широко отворените й очи горяха мрачни и предизвикателни.
След секунди главата й клюмна върху рамото му и косите й се обвиха около него като златна наметка.
16.
Пейгън стенеше и се въртеше, разкъсван от пронизващите стомаха му ножове. Както и преди, там сякаш гореше пожар, но сега огънят му причиняваше непоносима болка.
— Тигър-сахиб?
Думите бяха произнесени тихо и несигурно.
— Какво, хиляди дяволи… — устните почувстваха прохладата на хининовата отвара, после горчивата течност потече към устата и гърлото му. Хинин, осъзна Пейгън. Гаден, но дяволски помага.
— Още малко, Тигър-сахиб — главата му бе повдигната от грижовни пръсти.
Мита, разбира се. Не жената-_Angrezi_ с огън в косите и ярост в очите. Мита — индийската красавица, чиито блестящи тъмнокафяви очи открито изразяваха любовта й към него.
Жена, която той никога не би докоснал, защото това би я наранило много по-силно, отколкото всичко преживяно в публичния дом в Лондон, откъдето я бе спасил.
Той изпи начумерен остатъка и се отпусна върху възглавницата. Смътно си даде сметка къде е — върху походното легло в малката колиба, която му служеше за канцелария… Спомни си как се довлече дотук предишната нощ, малко преди да го събори треската.
— Кой… кой ден сме, Мита? — попита на хинди Пейгън.
— Четвъртък, сахиб, слънцето току-що изгря. Вие спахте един ден и една нощ. Треската, изглежда, вече отминава.
Пациентът й изсумтя и недоверчиво попита:
— Изгревът? — а после се стресна: — Четвъртък?
Къде е Angrezi-memsahib?
Жената едва забележимо се поколеба:
— Русата?
Пейгън усети напрежението в гласа й.
— Да, русата.
— Тя е в стаята на сахиб. Събуди се само един път, аз й дадох кокосово мляко. Но тя само сърдито каза няколко думи и го бутна настрана.
По устните му заигра усмивка. Съвсем точно си представи, какво може да е изрекла буйната му пленница, когато са й поднесли купа с кокосово мляко.
— Спи ли още memsahib?
— Да, Тигре. Вие искате от мен да…
Пейгън отхвърли завивката и с усилие се изправи на крака.
— Не се тревожи, Мита. Аз ще се погрижа за memsahib.
Тялото му се олюля и той потърси с ръка да се хване за нещо. В този момент Мита го подхвана под мишница с тънката, но жилава ръка. Той ядосано сви устни, преди да каже:
— Още веднъж трябва да ти благодаря.
Жената отривисто поклати глава:
— Не ми дължите благодарност, господарю. Мой дълг е да ви служа. — За миг тъмните й ресници се отпуснаха, след това тя вдигна искрящите си очи към него: — И да ви доставям удоволствие, Тигър-сахиб.
За кой ли пореден път от много време насам Пейгън си каза, че трябва да намери начин да я разубеди в сляпото й благоговение пред него. От момента, в който я спаси от онези двама негодници пред долнопробния вертеп в покрайнините на Лондон, на две пресечки от Хелън, Мита го приемаше за бог. Той знаеше, че ако той реши да сподели леглото си с нея, тя не само няма да откаже, а напротив, ще го направи с голяма радост.
За разлика от жената, която в момента е в леглото му, каза си той горчиво.
Пейгън обаче не беше се любил с Мита, защото добре знаеше как ще завърши това. И за двамата, единият от които обичаше до самозабрава, а другият не само че не изпитваше любов, но щеше да й причини само болка и огорчение.
И все пак, понякога, докато беше в делириум, му беше дяволски мъчително да се въздържа. След като Мита го иска, има ли значение, че той желае другата — жената с коса като мед?
Пейгън се вкопчи в леглото и се огледа. Чак сега видя, че е съвсем гол. Още по-неприятното беше, че от алчните му помисли здравата се беше възбудил.
— Донеси ми дрехи, Мита, и ботушите. После кажи на Нихал да ми приготви лека закуска. Яйца, чай, нещо сладко. И да я донесе в стаята ми. — Усилието да овладее нарастващата си ерекция направи гласа му неестествено груб.
Устните й се изкривиха от разочарование. Най-мъчително за нея прозвуча недвусмисленото му нареждане не тя, а Нихал да занесе храната в стаята му.