Забеляза, че копчетата на роклята й са пришити отново и грижливо закопчани до последното. А под тях бяха многото пластове бельо, или както там му викат, раздразнено си помисли той.
Малката глупачка сигурно ще се свари от горещина!
Защо си придаваше такъв отчужден и равнодушен вид, сякаш се намираше в някоя лондонска всекидневна на чай и кайсиев кейк, а не беше насред джунглата, на петдесет мили най-малко от най-близката плантация!? С един мъж, чието единствено желание бе да разкъса това изобилие от дрехи на парчета и да се нахвърли върху изящното й тяло, за да облекчи изпепеляващата го жажда!
Нима не разбираше опасността, в която се намира?
Лицето му се изопна, докато разглеждаше внимателно всяка нейна черта, преди тя още да го е забелязала. Мъчеше се да открие някакво несъвършенство, несъразмерност, която да го отблъсне. Но онова, което видя, беше безупречно красиво лице, сякаш създадено да изпълва мечтите на всеки един от мъжете. Очите й бяха завладяващи, с цвета на небето преди зазоряване, а косата й преливаше в богатството от нюанси на тропическия изгрев.
Изглеждаше невинна. Но тази невинност странно се съчетаваше с някаква едва загатната, несъбудена още чувственост.
Може би той се намираше в опасност?
— Вече си будна? — попита и гъвкаво, сякаш се плъзна, тръгна към осветения от слънцето правоъгълник. Ботушите му за езда бяха лъснати до блясък, а над тях плътно прилепналите панталони в цвят каки.
Видя как тя трепна, но почти мигновено се овладя и възвърна израза си.
— Така излиза. И сега, когато отново си тук, искам да ми помогнеш да напусна това ужасно място! — Очите й бяха изпълнени с решимост.
Имат цвета на океана при залез, помисли си той.
— С носилка или на кон, мадам?
Тя премигна при тази неочаквана отзивчивост.
— Което е по-бързо.
— О, най-добре е с носилка. Но за да се измине пътя до Коломбо по крайбрежната ивица, ще потрябват десетина носачи. Предполагам, че ще стигнете най-много за седмица, ако не ви пресрещнат леопарди или бандити, които просто чакат невнимателните пътници. С кон за десетина дни може да се добереш до планините Канди. Е, може и с волска каруца, но сигурно ще ти бъде много неудобна.
Небрежно се подпря с рамо на вратата. От позата му личеше явна подигравка.
— Каквото и да е! На колене ще пълзя, само и само да се махна от тебе!
— Наистина ли? Както и да е, няма да се наложи, защото не можеш да пътуваш по нито един от изброените начини. Нямам излишни нито носачи, нито коне, нито волски каруци. В случай, че не си забелязала, мусонът ще връхлети днес-утре, а аз трябва да събера чаената реколта преди да завалят дъждовете. Ако е останало нещо за събиране. Не, засега оставаш тук, Angrezi. Може би по-късно ще се опитам да уредя нещо, ако ме убедиш, че не си изпратена при мен от Ръксли.
— Ти си долен лешояд! — пръстите й се свиваха и отпускаха в скута й. — Не можеш ей така…
Пейгън щракна с пръсти.
— О, каква липса на маниери, скъпа! Страхувам се, че думите, които излизат от устата ти, напълно развалят представата за благоприличие, която вдъхва лицето ти.
— Нищо не вдъхвам, отрепка такава! Аз съм това, което изглеждам — благоприлична английска дама, която иска да избяга от нахалния глупак, явно слънчасал от безмилостното тропическо слънце!
Тънките й бели пръстчета се свиха в юмручета.
„Не си значи толкова хладнокръвна, колкото изглеждаш, Синамон. До довечера ще бъдеш още по-притеснена, обещавам ти!“
— Обърни се и ми покажи какво е направила Мита с гърба ти!
— Я върви при сатаната, скапан господин Пейгън! Искам да се махна оттук! Сега! Не чу ли?
Пейгън гледаше как върху лицето й се изписа цяла палитра от цветове и емоции. Прекалено красива беше, по дяволите! Жена, която може да превърне в действителност всички мечти и надежди, които един мъж е решил вече за безвъзвратно погребани.
Той бавно се отблъсна от рамката на вратата и тръгна към нея, като през цялото време я изгаряше с погледа си.
— Не се доближавай! — просъска тя, очите й потъмняха от ярост.
И може би от мъничко страх?
— Така или иначе, искам да видя гърба ти, Angrezi. Уверявам те, че за теб ще бъде по-достойно, ако не се съпротивляваш.
Тя демонстративно кръстоса ръце на гърдите си.
Край на търпението ми, реши Пейгън.
— Я се обръщай да видя гърба ти — изръмжа той.
Тя не помръдна.
Веднага!
— Ти, добри човече, можеш да вървиш там, където вече ти казах!
Ониксовите му очи станаха ледени.
— Току-що подчертах каква изискана дама си с всичките тези труфила върху теб. Но ако искаш да поддържаш това впечатление и занапред, ще трябва да се научиш да държиш езика зад зъбите си.