— Хич не ме е грижа за впечатлението, което правя. Особено пък на теб!
— Така ли? Ами тогава няма да е зле да обмислиш по-внимателно положението си, Синамон. В момента ти си в моята стая, в моите земи, в началото на петдесет мили непроходима джунгла. Ако реша да те изхвърля, миличка, за броени минути ще се озовеш до колене затънала някъде, където е пълно я с крокодили, я с пиявици… — очите му се присвиха. — Виждала ли си някога истинска пиявица?
Тя не успя да прикрие потръпването си.
— Не? Уверявам те, че няма да ти харесат. Някои са по-дълги от ръката ти. Улавят и най-малкото трептене и така усещат движението на човека. Докато мигнеш, и вече са се събрали цели пълчища, полепени върху гъстия килим от растителност и готови да се нахвърлят. Лошото е, че направо е невъзможно да ги държиш далеч от ботушите си. Нищо не усещаш, само мигновено побоцкване по кожата. Но като погледнеш, ботушите ти вече са пълни с кръв. Собствената ти кръв.
Тя пребледня.
— Не… не вярвам.
Той безжалостно продължи:
— Разбира се, ако не пиявиците, леопардите ще ти видят сметката. Или пък змиите — кадабарски дракони им казват. Отровата им е толкова силна, че убива само ако я вдъхнеш. Да, колкото повече се замислям, толкова повече настоявам да прецениш следващите си думи много, много внимателно.
Лицето й побеляваше все по-силно. Добре! Крайно време беше да разбере до каква степен положението и зависеше от волята му.
Не че имаше намерение да я пусне в джунглата. Тя нямаше да преживее там повече от час. Но ако му се подчинеше, щеше да се погрижи за безопасността й.
Видя как очите й се превърнаха в ледени тъмносини езера. Твърде ледени. Човек можеше да се потопи в кадифените им бездни и да потъва безкрайно.
Отърси се рязко от завладялата го представа и отмести погледа си. Осъзна, че не се осмелява да погледне налетите й гърди, стегнати в плътно закопчания корсаж.
Моментално по бедрата и слабините му плъзна познатия пламък. Представата за тези гърди, разголени и сочни, примамващи устните и пръстите му, остана единствена в главата му.
Сподави една ругатня.
— Е? — гласът му беше дрезгав от усилието да превъзмогне обхваналото го страстно желание.
Разбра, че няма да успее.
Това го вбеси. За тридесет години не беше срещал жена, която да го привлича толкова силно!
Вбесен, но сякаш омагьосан, той се втренчи в една вена, която пулсираше на гърлото й. За малко не посегна да целуне повдигащата се копринена кожа.
— Кой, Angrezi. — стисна челюсти. — Кои те доведе тук?
— Не знам! Никога не съм чувала името Ръксли. Не съм чувала и за място, което се казва Уиндхевън. И бих искала никога да не бях чувала и за теб! Единственото, което искам, е да се върна у дома.
Където и да е, допълни тя наум. Изведнъж разбра, че повече няма сили да издържи. Болката, объркването, ужасното усещане, че всичко й е чуждо, се надигнаха в такава мощна вълна, че тя почти се задуши.
— Може и ти да си бил! — изкрещя тя. — Ти си човекът, който ме е намерил, все пак. Откъде да знам, че не си го направил ти!
Той прекоси стаята за секунда, гъвкав и силен като големите котки в джунглата. Загорелите му ръце повдигнаха брадичката й и приближиха лицето й към него.
— Не трябва и да си го помисляш!
Тя бясно се извъртя, почти обезумяла, защото едва не изгуби равновесие.
— Хареса ли ти? Достави ли ти удоволствие да ме биеш? Ако ми разкажеш, може би паметта ми ще се върне и аз отново ще изиграя всичко, за да изживееш победата си още веднъж.
Пейгън разбра, че тя е на ръба на истеричен припадък.
— Спри! — извика той и сграбчи китките й.
Тя се разсмя като луда и започна да мята глава. Дългата й плитка го перна по главата.
— Кажи, всичко ли правех, както трябва? Обещах ли ти, че всичко ще направя, само да ме пуснеш?
— Спри, по дяволите! — пръстите му се стегнаха.
— Ти… ми причиняваш болка!
На вратата зад тях леко се почука. След това гласът на Мита наруши напрегнатата тишина.
— Нося превръзки и вода за memsahib.
— Остави ги на масата и си върви, Мита.
Чернооката прислужница се поколеба, после се поклони и каза:
— Както заповядате, Тигър-сахиб.
— Къде е виконт Сент Сир, Мита? Трябва да му кажа за намеренията на този сладострастен маниак да…
— Но сахиб…
— Остави ни, Мита! — намеси се Пейгън.
— Не, почакай! Моля те! — тя заби по-дълбоко нокти в ръката на Пейгън, но той не отпусна пръстите си.