— Веднага, Мита!
Втренчените погледи и на двамата изискваха от нея да направи различни неща и тя нерешително гледаше ту единия, ту другия. Накрая се подчини на властния поглед на Пейгън, обърна се и безшумно напусна стаята.
— Подъл, развален, отвратителен… Той я придърпа към себе си.
— Какъв беше планът на Ръксли?
— Пак този Ръксли! Колко пъти трябва да ти казвам, че даже не съм чувала за него?
— Кажи ми плана му и аз в замяна ще ти дам малко сведения. Не всичките, разбира се, но достатъчно, за да поддържат апетита му за още.
Това беше лъжа. Той просто искаше да види как очите й бляскат от алчност.
Но те блестяха единствено от ярост.
— Не давам и пукната пара за рубините ти или за безценните ти сведения! Искам само да знам къде да намеря най-близкия полицай или съдия. Или някакъв друг служител на правосъдието в това забравено от Бога място.
— Браво, скъпа моя! — проговори Пейгън. — Почти ме караш да се съмнявам. Но за твой лош късмет, маларията все още не е помрачила съвсем здравия ми разум.
— Пусни ме, дяволско изчадие!
— Когато аз реша, Синамон! А все още, бъди сигурна, не искам.
Жената в прегръдките му онемя от гняв. Тя просто не беше в състояние да проумее какво става.
— Ти… ти… — за първи път й се случваше да не намери желаните думи.
Тя категорично го разбра. А нещо й подсказваше, че за първи път губи словесен двубой. Този откъслечен спомен върна куража й.
— Тук бесят ли престъпниците или им режат главите? — процеди тя. — За теб предпочитам второто. С удоволствие ще дам показания.
— Съветвам те да пестиш силите си, Синамон! Те ще ти трябват, повярвай ми, за това, което дотам ни предстои.
— И къде е това там, нищожество?
— Уиндхевън. Четири дни път през джунглата и още пет през планините. Да, ще имаш нужда от цялата си издръжливост, а даже и повече, защото ще вървим пеша. Ще се промъкваме, далеч от всякакви пътища и пътеки. Нямам намерение да ме ограбят скитащи бандити, както стана миналия месец с двама други плантатори, които загубиха и живота си.
Тя го гледаше зашеметена. При последните му думи решителността й се изпари като дим.
Нямаше никакъв избор. Господи, какво да прави?
— Нека видя гърба ти и ще те оставя сама.
Тя една чуто и неясно протестира, замаяна и странно равнодушна, когато Пейгън я накара да седне на стола и разкопа ситните копчета на роклята й. Пръстите му бяха ловки и опитни, всяко уверено движение говореше, че това умение е придобито с много практика.
Необяснимо защо тази мисъл й причини болка.
— Какво има? — попита той, докато пръстите му все още се занимаваха с копчетата. — Да не би да ти причинявам болка?
— Не по-силна от… последния път.
Той стисна зъби. С намръщено лице махна корсажа й и застана зад нея.
Дълбоките нарези се извиваха като змии от плешките до кръста. Бинтовете бяха напоени с кръв. Ще останат страхотни белези, каза си той. Нищо не можеше да направи, за да ги заличи.
— Какво, добре ли си е свършил работата? — попита тя с несигурен глас.
— Който и да го е направил, заслужава да бъде оставен сам за няколко нощи в джунглата — ниско изръмжа Пейгън. Леко докосна ръба на една от раните, която вече бе започнала да заздравява. — Още те боли адски, нали?
Тя се стегна, макар че докосването му беше нежно и внимателно.
— Не толкова м-много — успя да отговори, но кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане.
— Наведи си главата — нареди й той.
Постави чисти ивици памучен плат върху раните.
— Ще се постарая да направя всичко бързо, защото много ще боли — предупреди я той и се опита да съсредоточи цялото си внимание само върху задачата си.
Но изобщо не успя.
По челото му изби пот. Дали наистина не беше прокълнат, както твърдеше старият шаман? Тази жена го изваждаше от равновесие така, както никоя друга. Тя беше наслада и мъчителна болка и той изцяло бе омагьосан от нея.
Пръстите му започнаха да се движат по-бързо. Но не можа да избяга от топлината на копринената й кожа. От замайващия аромат на прекрасното й тяло. Когато стегна превръзката, раменете и се свиха, но тя не трепна и не извика нито веднъж.
„Много силна жена“ — каза си Пейгън, докато довършваше работата си.
Чу ударите на сърцето си и забеляза, че пръстите му треперят. Отново познатия копнеж. Боже Господи, колко хубаво би било да повярва отново!
Въздухът около тях сякаш се сгъсти и той почувства как се задушава. Придърпа роклята й нагоре, като внимаваше да не докосва гърдите й. Дебелата златна плитка се допря до ръката му и сякаш я изгори.