Въпреки това, каменното ти лице не ми говори нищо.
Дали не знаеш нещо, което аз все още не знам? Може би някакви нови вълнения и смутове във вътрешността на страната?“
Но Пейгън знаеше, че е глупаво да пита. Старият надзирател нямаше да му каже нищо, докато всички тях не ги застигне неизбежна и разрушителна буря.
Може би дори и тогава, си напомни той, след като пред погледа му оживяха кланетата и всеобщата лудост.
Да, в края на краищата можеше ли изобщо да се довери на тези хора?
Но всъщност, човек никога не знае на кого да вярва, докато не дойде злото.
А вече дошло, беше твърде късно.
Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото тя си представяше.
От трите й страни се простираше джунглата, непроходима и враждебна. Дълбоките й пазви криеха неизвестност и заплаха. Храстите бяха високи шест фута, дърветата десет пъти повече, а между тях беше избуяла нискостеблена растителност, която преливаше в стотици оттенъци на зеленото. Тук-там сред този непроходим гъсталак на фона на смарагдово зеленото, цъфтяха пищни тропически цветове на растения, чиито наименования тя не знаеше.
А уханията, Господи! Бяха толкова наситени, че можеха да се докоснат — упойващ букет от аромат на орхидеи, жасмин и много, много други още.
Всичко това беше абсолютно непознато за нея. И убиваше всякаква надежда за бягство. Но тя не се поддаде на страха. Изправи главата си, бутна изплетената от бамбукови пръти врата и излезе навън.
Небето беше нажежено почти до бяло, без нито едно облаче. Вдясно, надолу по склона, се простираха няколко акра земя, отвоювана от джунглата, върху която бяха засадени в равни редици чаени храсти чак до зелената стена на джунглата. В далечината едва прозираха смътните очертания на планини — като мираж над без крайното море от дървета.
Десет дни до планините, така ли каза той?
Тя едва не изпъшка от отчаяние и прекоси верандата Кракът й тъкмо стъпваше на първото стъпало, когато усети дебелите листа на близкия храст да мърдат и се раздвижват.
Скочи задъхана назад.
Може би е леопард? Боже, ами ако е тигър!
Тя заотстъпва, без да откъсва очи в разместващите се клони.
Сърцето й биеше до пръсване. Тя отстъпи още малко и налетя на твърда като камък стена от мускули.
Стегнати под кожата.
Гладка и леко влажна от потта.
Рязко изпусна дъха си. Изпод храста се чу ниско проръмжаване.
— Вече се опитваш да избягаш? — промърмори Пейгън до ухото й.
Тя се обърна. Страхът й бързо отстъпи място на гнева. Мярна пушката, която небрежно бе преметнал през рамото си.
— Пусни ме! — озъби му се тя, опитвайки се да се отскубне от ръката, която здраво я стискаше за кръста. — Пусни ме! Намери си някое друго нещастно създание да дебнеш, например като това тук, в храстите.
Ръката му я притисна още по-силно и тя усети стоманената твърдост на всеки негов мускул, усети колко горещо, жилаво и невероятно силно е тялото му.
И колкото и да го мразеше, тя се почувства странно успокоена от силата, която излъчваше това тяло. Погледна надолу и остана очарована от контраста между силните му бронзови пръсти и цвета на роклята й, от мускулестите му голи ръце. В един миг на лудост тя изпита неудържимо желание да погали с пръстите си тези мускулести ръце, гъстите косъмчета върху гърдите му. Но вместо това пое дълбоко въздух и започна яростно да се мята, за да се отскубне.
Топлият му дъх докосна ухото й.
— Уплаши ли се, Синамон? Ако се нуждаеш от помощта ми, трябва само да я поискаш.
Сърцето й подскочи от звука на този гърлен чувствен глас.
— По-скоро пламъците в ада ще се превърнат в лед, отколкото аз да поискам нещо от тебе, господин Пейгън!
Внезапно той замръзна. Присвитите му очи се заковаха в раздвижения храсталак.
— Не мърдай! — прошепна той.
Пръстите му я притиснаха още по-здраво към него, докато тя почти се долепи до стегнатите му бедра и твърдите му, набъбнали слабини.
Дишането й се ускори и стана насечено. Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка и й даде знак да мълчи.
Усети биенето на сърцето му. И още по-силното барабанене на своето.
Без да издаде звук, той протегна свободната си ръка и свали пушката. Внимателно изтегли спусъка. Шумоленето в листака се усили. Всички други звуци наоколо се стопиха, сякаш двамата бяха единствените живи същества на света. Ръката му се стегна, краката му леко се разтвориха за по-голяма стабилност.