Тя се намръщи. Решен на какво? Но не попита.
Нещо й подсказа, че е по-добре да не знае.
В този момент мисълта да отлепи превръзката си и да се гмурне в хладната, мека като коприна вода, беше изкушение, на което не можеше да устои.
— Много добре, господин Пейгън. В крайна сметка ще дойда с теб.
— Хубаво. Започвам да си мисля, че не си съвсем безнадеждна, Angrezi.
— Престани да ме наричаш така! Все едно, че ти не си англичанин като мен. Това означава тази дума, нали?
Той не й отговори веднага.
— Да, така е. Но на мен думата ми харесва и не мисля да се отказвам от нея. Дори и заради теб, скъпа.
— Безспорно ти си най-нахалното и досадното… — с всяка дума тя ставаше все по-разгорещена и ядосана, — копе…
В същия миг той скочи от стола, сграбчи китката й и изръмжа.
— Не смей да го кажеш на глас!
Тя се отдръпна назад, ужасена от мръсната дума, която беше на върха на езика й. Ужасена и от сляпата ярост, която помрачи лицето му, малко преди да се овладее.
Започна да се мята, за да се отскубне от желязната му ръка, но усилията й доведоха само до това, че краищата на халата й се разтвориха. Бялнаха се стройните й бедра, преди тя да успее да се загърне със свободната си ръка.
Почувства как той рязко се стегна. Усети силното биене на сърцето му, когато я притисна до гърдите си.
Обля я горещината, която се излъчваше от стегнатото му, твърдо като гранит тяло.
Внезапно подигравката и насмешката изчезнаха и всичко стана някак много сериозно. Сред горещина и жажда.
Само лудост и желание.
Дъхът й секна от мрачното изражение на лицето му, от напрежението, което сякаш струеше във въздуха.
— Свали халата, Синамон!
Тя преглътна.
— Н-няма.
— Веднага, моето момиче — процеди той. — Никъде няма да отидем, докато не сменя превръзката ти.
Тя го погледна втренчено.
— Наистина ли мислиш, че ще ти причиня болка?
Челото й се набразди леко от учудване. В гласа му звучеше нещо нечувано досега. Нещо, което почти можеше да се нарече… неувереност.
Но веднага отхвърли тази мисъл. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че този мъж не познава значението на тази дума.
Усети боцкане по кожата от старите превръзки. Те сигурно се бяха вкоравили от спечената кръв. Опита се да не мисли колко хубаво би било в прохладната вода.
Погледите им се пресрещнаха, синьозелен блясък срещу студен оникс, след което тялото й се разтърси от глава до пети, сякаш от удар.
Само ме помоли и ще ти помогна, Синамон.
Никога няма да поискам нещо. Нито от теб, нито от някой друг.
Очите му се сведоха към сочните й чувствени устни. Пръстите й потрепериха и тя затвори очи, уплашена от магнетичната сила на погледа му.
Отвори ги, когато усети пръстите му да се плъзгат нагоре по ръцете й.
Дяволите да го вземат!
— Не-дей… — започна тя, но думите спряха на устните й.
Гледаше омагьосана как големите му ръце се плъзгат по-нагоре и обхващат раменете й с неочаквана нежност.
Сърцето й започна да подскача. Какво й ставаше?
Отмести се встрани със сподавен вик и допря ръка до устните си, сякаш да загаси огъня от погледа му, който беше останал върху тях. Нямаше смисъл.
Как беше успял така да я обърка. Отначало този изгарящ гняв, а сега и това?
Кое това! — попита равен глас. Безумие? Жажда? Глад. Това беше думата. Крещящ и безсрамен глад, който растеше с всеки удар на сърцето й, докато единственото, което остана пред погледа й, бяха тези плътни, стегнати устни. Тези силни загрубели пръсти.
Единственото, за което мислеше, беше колко приятно би било да ги усеща върху тялото си. Навсякъде. И да няма никакви дрехи, които да им пречат. Почувства се разгорещена и замаяна. В този момент Пейгън рязко я извъртя и смъкна надолу горната част на халата, за да оголи гърба й.
Тя стоеше неподвижна. Краката й тежаха като олово, кръвта й кипеше, при всяко поемане на въздух я пронизваха стотици странни усещания. Силата на мускулестите му бедра, които тя усети, беше толкова различна от нежността на пръстите му.
— Дяволите да те вземат! — извика, когато той свали първата превръзка.
Ръцете му замряха. Долната превръзка се бе залепила за кожата. Много внимателно той започна да я отлепва от краищата на раната, докато най-после успя.
Тя рязко издиша.
— Стой мирно, Синамон.
Тя леко потръпна. Отчаяно се мъчеше да изпъди приятната топлина и отмалялост, които превземаха тялото й инч по инч, за да я завладеят напълно.
— Просто го изтърпи, не можеш ли?