Несъзнателно Синамон почувства как повдига ръка, за да погали тази бушуваща плът, за да отърси малките песъчинки от буйната му коса.
„Боже мили, нима всичко се повтаря наново? Какво става с мен?“
Опитвайки да се овладее, тя почувства как устата и пресъхва, как мускулите на шията й се вдървяват. С едва сдържан гняв, той бавно се наведе към пясъка.
В следващия миг тя вече бягаше по плажа.
Първата шепа пясък попадна малко под кръста и. Чувайки мрачния му смях, тя побягна още по-бързо.
Но при следващия бесен удар на сърцето й, той вече бе хванал полите й и я сграбчи. После бавно загъна така плата, че я принуди да го погледне.
Първо видя очите му, бляскави под полупритворените клепачи.
После видя ръката му, сграбчила шепа пясък.
Тя се мяташе, опитвайки се да се изкопчи, погледът и не се отделяше от мазолестите му ръце. Истеричното дърпане я повали на земята. Падайки, тя протегна ръка, за да се подпре.
Но тя не падна върху твърдия пясък, а върху топлата му мускулеста гръд и го повлече със себе си Осъзнала какво се е случило, гореща вълна обля тялото й.
— П-пусни ме! — изкрещя тя. — Ти получи единствено това, което заслужаваше.
Пръстите му, с полепнал по тях пясък, се спряха само на сантиметри над лицето й.
— Не, няма да те пусна, докато не разбера за какво заслужих втория удар, Синамон.
Проклинайки непослушния си език, тя се извиваше лудешки под него. Но всяко нейно движения я плъзгаше още по-плътно към каменните му бедра, към загорялата му от слънцето кожа, към…
Разширени от ужас, очите й отново срещнаха лицето му.
— С какво заслужих втория удар, Angrezi. Кажи ми!
И сякаш, за да потвърди сериозността на намеренията си, Пейгън пусна една тънка струйка пясък върху лицето й.
Синамон се давеше, задушаваше я горещината на тялото му. „По дяволите, огромен е!“ И въпреки че го мразеше, тя сега се почувства добре в топлото, кипящо от живот пристанище на неговата мощ.
Очите й станаха огромни.
Да, тя наистина го мразеше! Мразеше го, мразеше го…
Едва сега почувства болката от острия сблъсък. Колената и бяха омекнали, зърната й се втвърдиха при допира с гърдите му.
— С надменността си! — изкрещя неистово тя. — Помисли си, че ме е грижа за теб!
Тя се извиваше в прегръдките му, отчаяна, че не може да избяга, да скрие издайническото вълнение на тялото си.
Още една струйка пясък посипа лицето й. Този път тя беше благодарна за това, защото се надяваше, че това ще отвлече вниманието й от срамното потрепване на гърдите, от сладостната жар, обляла слабините й.
Но напразно… Нищо не можеше да ги скрие.
— Лъжеш! — гласът му бе плътен и галещ.
Пейгън се намести под нея, чувствайки всичко.
После бавно мушна бедрото си между краката й с искрящ от напрежение поглед.
Всеки бавен, упойващ удар бе неистово блаженство за нея.
И истински ад.
Сърцето й биеше лудо. Заливаха я огнени вълни. Но тя никога не би си позволила той да узнае това.
— Искаш да знаеш истината ли? Е, добре тогава.
— Мразя те!
Устните му се разтегнаха във вълча усмивка. Той не отмести погледа си от червените петна по лицето й.
— Значи ме мразиш… О, Синамон, та тогава аз обичам да ме мразиш.
Бедрото му я притисна по-високо и тя конвулсивно потръпна.
Изведнъж усмивката му изчезна. Лицето му потъмня от желание. В този миг той сам бе безпомощен пред порива на първична, дива страст.
— Целуни ме, Angrezi! Целуни ме поне веднъж. Така, както би искала!
Дланите му се отпуснаха и пясъкът посипа полата й.
Той вече я целуваше.
А тя… Боже мой, тя също. Така, както бе поискал.
Пейгън почувства устните й да се отдават и тялото му внезапно се стегна. Влажните му устни се впиха в нейните, жадни за топлина, а не за женска престореност. Езикът му се опитваше да се прокрадне през все още стиснатите й устни.
Синамон трескаво се мяташе отгоре му, търсейки… сама не знаеше какво. Простена. Пейгън се усмихна.
Внезапно тя осъзна, че пръстите й мачкат раменете му, а бедрата й жадно се разтварят, за да приютят твърдия му член.
Огнена вълна заля лицето й.
С див стон Синамон се претърколи на земята и с мъка се изправи на крака.
„Боже мой, аз…“ Пръстите й се свиха в юмрук, после нервно се изпънаха. „Господи, в какво същество съм се превърнала!…“
Тя побягна заслепена по брега. Далеч от проницателния, всевиждащ взор на Пейгън, далеч от издайническия трепет на собствената си плът.